Алгоритми, деца и дигитално влияние

Кой контролира съдържанието, вниманието и доверието онлайн?

неделя, 22 ноември 2026, 10:41

Елена Родимова

Елена Родимова

СНИМКА: Елена Родимова

Размер на шрифта

Социалните мрежи отдавна не са просто пространство за общуване, споделяне на снимки и забавление. Те се превърнаха в среда, която подбира съдържанието според поведението ни, следи какво задържа вниманието ни и постепенно изгражда индивидуален информационен свят. За децата този процес може да бъде особено рисков, защото любопитството, емоциите и потребността от принадлежност често ги правят по-уязвими към влиянието на алгоритмите.

Как се стига до така наречената „заешка дупка“ в социалните мрежи и защо едно видео може да повлече след себе си десетки и стотици подобни? Разговорът с Елена Родимова – магистър по европеистика, независим анализатор и журналист на свободна практика с интереси в областта на европейските политики, медиите, дезинформацията и дигиталните комуникации – продължи темата за влиянието на онлайн средата върху обществените нагласи, този път с акцент върху защитата на децата.

Представете си дете, което гледа видеа за самота, тъга, външен вид или отслабване. Алгоритъмът отчита интереса му и започва да предлага още съдържание по същите теми. Следващото видео, после още едно, после десетки. Така постепенно се оформя повтарящ се поток, който може да засили страховете, чувството за изолация, тревожността или да насочи към крайни възгледи. Системата не знае дали детето гледа от любопитство, дали търси информация, или дали преживява труден момент. Тя отчита поведението – гледане, повторно пускане, харесвания, коментари и времето, през което потребителят остава пред екрана.

Според данните, цитирани от Европейската комисия, европейските тийнейджъри прекарват средно между 4,5 и 6,1 часа дневно онлайн, като при децата, започнали да използват социални мрежи преди 10-годишна възраст, времето пред екран достига 7,5 часа през почивните дни; наред с това само половината от децата на възраст 9–16 години се чувстват сигурни онлайн, а един от всеки трима тийнейджъри съобщава за стрес, социално изключване или затруднения с концентрацията – рискове, свързани с психичното и физическото здраве, съня, ученето и безопасността, включително кибертормоз и сексуална експлоатация.

Съдържанието, което задържа потребителя най-дълго, не винаги е най-полезно за него. Понякога то просто е по-провокативно, по-емоционално или по-притеснително.

Този механизъм поставя въпроса не само за личния избор на потребителя, но и за отговорността на платформите. В началото на ноември Европейската комисия обяви предварителни констатации във връзка с препоръчващите системи на TikTok и рисковете от подобни „заешки дупки“. Сред обсъжданите проблеми са ефективността на бутона „Не ме интересува“ и прекомерната тежест на времето за гледане при подбора на съдържание. Става дума за предварителни констатации, а не за окончателно решение за нарушение, но самият факт, че дизайнът на препоръчващите системи се разглежда като потенциален риск, променя фокуса на разговора.

Вече не е достатъчно да се говори единствено за родителски контрол, ограничения на екранното време и отнемане на телефона. Важен е и въпросът как е създадена самата услуга, какви механизми използва, за да задържа вниманието, и дали потребителят има реална възможност да управлява съдържанието, което достига до него.

В тази посока е и предложението EU Kids Act, което предвижда мерки за защита на децата в дигиталната среда, включително възрастови ограничения и различни нива на достъп. Обсъжда се деца под 13 години да нямат самостоятелни профили в социалните мрежи, за възрастта между 13 и 14 години да се предвиждат ограничени профили с участие на родител или настойник, а от 15 години нагоре младежите да могат сами да създават акаунти. Предвиждат се и инструменти за проверка на възрастта, но тяхното въвеждане поставя допълнителния въпрос как да се гарантира защитата на личните данни.

Предложението обхваща не само социалните мрежи и платформите за видеосъдържание, но и онлайн игрите, както и AI чатботовете и виртуалните инструменти. При игрите проблемът не се изчерпва с времето пред екрана – там децата общуват с други потребители, чиито самоличност и възраст невинаги са ясни, а контактите могат да продължат и извън самата платформа. Сред обсъжданите мерки са ограничаването на пристрастяващите механизми, безкрайното скролване и манипулативните награди.

Съществената промяна е в разбирането, че безопасността трябва да бъде заложена още при създаването на дигиталните услуги – принципът safety by design. Отговорността не може да бъде прехвърлена изцяло върху родителите, които невинаги имат възможност да следят всяко действие на детето в интернет.

Разговорът за дигиталната безопасност неизбежно води и до темата за личните данни. Платформите разполагат с огромно количество информация за потребителите, а начинът, по който я събират, обработват и използват, има реални последствия. Дори когато не става дума пряко за деца, подобни случаи показват колко далеч може да стигне влиянието на технологичните компании върху ежедневието ни. Социалните мрежи не са неутрални пространства. Зад тях стоят бизнес модели, реклама и стремеж потребителят да остане възможно най-дълго активен.

Това е и причината съдържанието, което предизвиква гняв, възмущение или силна емоционална реакция, да може да бъде толкова ефективно за задържане на вниманието. Потребителят коментира, споделя, реагира и продължава да скролва. Времето, прекарано в платформата, се превръща в ресурс, а вниманието, в икономическа стойност.

Друг важен акцент в разговора беше ролята на инфлуенсърите и създателите на съдържание, които все по-често са източник на информация, включително за младата аудитория. Разликата между журналистика и съдържание, създавано за социалните мрежи, понякога изглежда размита, но професионалните стандарти остават съществена граница. Журналистът проверява информацията, търси източници, носи отговорност за достоверността и цели да информира обществото. При създателите на съдържание водещи могат да бъдат популярността, гледаемостта и стремежът към сензация.

Това не означава, че всеки инфлуенсър е ненадежден или че журналистиката губи своята роля. Означава обаче, че начинът, по който хората получават информация, се променя. Все по-често доверието е насочено не към институция или медия, а към конкретна личност, която изглежда близка, автентична и достъпна.

Именно тази близост е особено важна при децата и подрастващите. Когато те следят един и същ човек ежедневно, виждат дома му, приятелите му, личните му истории и начина му на живот, могат да започнат да го възприемат като близък приятел. В комуникационните изследвания това явление се нарича парасоциална връзка. То не е непременно вредно, но създава силно доверие, което прави препоръките и посланията на инфлуенсъра много въздействащи.

Така личното мнение, рекламата и платеното партньорство могат да се преплетат по начин, който не винаги е очевиден за младия потребител. Препоръки за продукти, видеа с покупки, съвети за хранене, външен вид, отношения или успех могат да бъдат възприети като естествена част от ежедневието на любимия създател на съдържание, а не като рекламно послание. Популярността обаче не е равнозначна на експертност и големият брой последователи не гарантира компетентност в областите, за които човек говори.

В крайна сметка защитата на децата в дигиталната среда изисква да погледнем отвъд времето, което прекарват пред екраните. Важно е какво съдържание достига до тях, кой го създава, как алгоритмите го разпространяват, как се изгражда доверието и какви механизми за влияние стоят зад привидно свободния избор.

Дискусиите не трябва да бъдат само върху екранната зависимост и върху това колко време детето прекарва пред екрана, а трябва да се говори за конкретното съдържание, което достига до детето, за хората, които го създават, за начина, по който алгоритмите го разпространяват и, разбира се, за отговорността на всички тези хора по веригата.

В дигиталния свят вниманието на децата вече е сериозен икономически ресурс, а доверието – инструмент за влияние. Затова въпросът не е просто как да ограничим присъствието им онлайн, а как да създадем по-безопасна среда, в която технологиите, съдържанието и хората, които стоят зад него, носят своята отговорност.

Разговорът с Елена Родимова показва, че темата няма еднозначен отговор и не може да бъде решена само с един инструмент или забрана. Тя изисква информираност, критично мислене, разговор между родители и деца, по-голяма прозрачност от страна на платформите и разбиране за механизмите, които ежедневно оформят дигиталното ни поведение.