Васко Абаджиев – виртуоз, гений, легенда

Виртуозният цигулар Васко Абаджиев е легенда в музикалното изкуство на ХХ век. Определят го като интерпретатор, доближавал се в определени произведения до абсолютното, до това, за което човек може да мечтае като изпълнителски идеал. "Още от най-ранна възраст всички, които го познаваха, които са присъствали на концертите му, казваха, че в неговото свирене има някаква божествена сила" – свидетелства неговият братовчед Николай Пиперов. "Многопосочен музикален гений" го нарича именитата музиколожка Лада Брашованова, автор на книгата "Паганини на ХХ век", която в интервю от 1996 г. отбелязва че "феноменалният цигулар, забележителен пианист, виолист, композитор и импровизатор днес е почти забравен в родината си".

Забравено в продължение на повече от четири десетилетия, в началото на новия век името на Васко Абаджиев бе припомнено, а изкуството му – възкресено в биографични книги, филм и концерти, организирани от едноименната фондация. През 2011 г. в София Клуб ЮНЕСКО "Леонардо да Винчи" с подкрепата на Министерството на културата организира първия Международен конкурс за цигулари "Васко Абаджиев", чието осмо издание през ноември 2025-а събра талантливи кандидати от целия свят, а сред лауреатите бяха млади виртуози от Дания, Русия, Чехия, Израел, Китай, Корея и България.

В края на миналия и началото на нашия век все още доста възрастни меломани си спомняха блестящите концерти на големия Васко Абаджиев от началото на 50-те години на ХХ век. Разказваха легенди за невероятната му техника, за гигантските опашки за билети, които се формирали още късно вечерта преди деня на пускането им на касите. За съжаление в паметта на мнозина, които дори не са го слушали на живо, остават и почти анекдотични истории за неадекватното му поведение. Известно е, че е бил странно дете и меко казано психически неуравновесен възрастен. Наследник е на изтъкнати фамилии. Прадядо му по бащина линия е прочут чак до Цариград майстор абаджия, навярно оттам идва и името. Дядо му е юрист. Бащата на Васко – Никола Абаджиев, завършил Брюкселската консерватория, е професор по цигулка в Държавната музикална академия в София. Прадядото по майчина линия, баща на 12 деца, също е бил търговец на аби и шаяци, редовно пътуващ до Виена, Будапеща и Цариград. Майката на Васко – Лала Пиперова, дъщеря на депутат от първото Народно събрание, е завършила консерватория в Мюнхен с пиано. Едната ѝ сестра е пианистка, другата – художничка, третата – балерина, а брат им – възпитаник на Дрезденската консерватория, е диригент.

Тази фамилна среда създава детето-чудо Васко Абаджиев. Роден на 14 януари 1926 г. в София, като малък той никога не плаче, защото съсредоточено слуша цигулката и пианото на родителите си. Тригодишен остро реагира на фалшиво свирене или силен шум и демонстрира абсолютен слух. Бащата започва музикалното обучение спокойно, но и строго. Кариерата му започва феноменално – първият му публичен концерт е на 6-годишна възраст. Няколко месеца по-късно напълно сразява всички на международен конкурс във Виена, където баща му е поканен за член на журито заедно със знаменитости като Карл Флеш, Бронислав Хуберман, Ян Кубелик и Джордже Енеску. Неофициално, акомпаниран от самия Енеску на пианото, Васко изпълнява пред световните легенди толкова трудна програма, че великият румънски музикант възкликва: "Гениално дете, даже да го оставите на някой Робинзонов остров, то пак ще стане музикант!".

На 9 Васко завършва средно образование, на 10 на конкурса "Изаи" в Брюксел събира по-висок бал от 24-годишния тогава Давид Ойстрах, който е отличен с първа награда, а Васко получава специална. На 12 българският феномен завършва с отличие в Консерваторията в Брюксел и триумфира със златен медал на международния конкурс "Фриц Крайслер" в Лиеж. Белгийските вестници го наричат "новия Менухин", в следващите години Европа аплодира "Паганини на ХХ век – дяволския цигулар".

Европейските триумфи са част от първите около 20 години от живота на Васко Абаджиев. Дете без детство, едва на 21 той губи голямата си опора – своя баща. Бомбардировките над Берлин изпепеляват семейното имущество, оцелява само цигулката. Резултат от големите житейски сътресения е мистериозно заболяване, което Васко лекува няколко пъти в Будапеща. Завръщането му в България през 1949 г. е бляскаво. В страната на "победилия социализъм" го посрещат като новото ярко доказателство за колосалните възможности на родната социалистическа култура. Дори става лауреат на Димитровска награда.

Световните сцени обаче са заменени с интензивно концертиране пред работнически и селски колективи и много редки изяви в Унгария, Чехословакия и някои други "демократични" страни. По време на едно от турнетата през 1956 г. във влака от Прага за Будапеща, той е нападнат, ударен по главата и лошо ранен. Нещастието съвпада с т. нар. "унгарски събития", след които Васко не се завръща в България. Останал на Запад без разрешение от българските власти, името му е обречено на забрана и забрава. В онези години е имало и други българи, които не са се завърнали в родината, но случаят на Васко Абаджиев е особен: лично Вълко Червенков го е харесвал и е съдействал да бъде закупена за него първата в България цигулка "Страдивариус". В средата на 60-те в автомобилна катастрофа Васко получава нова черепна травма…

През 1965 г. в Германия умира майка му – грижовната, но и властна Лала Пиперова-Абаджиева. След тази трагична загуба Васко Абаджиев се оказва напълно неспособен да се грижи за себе си и за изкуството си. Следват материални несгоди, физически страдания и унижения. Цигулковата легенда умира в нищета през 1974 г. на 48 години. Само един хамбургски вестник съобщава за смъртта на "дяволския цигулар".

Споменът за него обаче не изчезва. През 1991 г. в интервю за БНР големият български цигулар и педагог Владимир Аврамов заявява:

"Аз мисля, че споменът си съществува. Даже доскоро като концертирах из страната много са ме питали за Васко Абаджиев. Интересували са се – къде е, какво прави, що струва. Аз невинаги съм могъл точно да отговарям, защото и аз бях загубил следите му. Но аз мисля, че неговите прояви и неговият голям талант – не само цигулков, ами като музикант, остави много трайни следи в нашата музикална действителност. Даже да има записи от Васко, считам, че далеч не може да има човек представа за неговите музикантски качества от тези записи. Той беше например според мене изумителен изпълнител на Баховите солови партити и сонати – нещо, което е еталон за изключителна музикалност. Извън техническите му сръчности, които също бяха феноменални. Не считам, че Паганини е най-сполучливото, което Васко правеше. Но той действително имаше изумителни изяви – и в инструментално отношение, и като музикант".

На пресконференция по повод концерт, организиран от Фондация "Васко Абаджиев" през януари 2000 г. изтъкнатият български цигулар Йосиф Радионов заявява, че повечето му по-млади колеги "просто не си дават сметка какъв човек е бил той и какъв брилянт в огърлицата на големите български цигулари е представлявал".

Проф. Радионов споделя детски спомен от първия концерт, на който присъствал в зала "България" – на Васко Абаджиев. По онова време концертите на цигуларя били събитие, сравнимо с тези на Найджъл Кенеди днес. Обикновено зала "България" се охранявала от конна милиция и тъй като имало стотици желаещи да го чуят, а билетите били недостатъчни, концертите се транслирали по вискоговорители пред залата. "Аз много малко разбирах, бях малък" – спомня си Йосиф Радионов, "но ми направи впечатление, че когато той (Васко Абаджиев – бел. авт.) свири каденца (когато свири сам, без оркестъра), до мен беше един човек, който седеше фактически клекнал над стола си… и с отворена уста. Това ми направи страхотно впечатление и реших, че след като така се свири на цигулка, аз задължително трябва да започна да уча…".

По повод игнорирането на името на големия цигулар, проф. Радионов споменава скандален факт. В публикуваната през 1967 г. Енциклопедия на българската музикална култура фигурира бащата – проф. Никола Абаджиев, а името на Васко Абаджиев въобще не присъства. "Действително ми се иска младите хора, които не са били съпричастни към магнетичното изкуство на Васко Абаджиев, да имат представа за ранга и качеството на неговия талант. Когато той като цигулар е изнасял рецитали в България, винаги е свирил с акомпаниатор не кой да е, а Панчо Владигеров. Когато за първи път в България идва Арам Хачатурян и го питат за развитието на неговата музикална памет, той казва: "Е, естествено, аз нямам памет като вашия Васко Абаджиев, но все пак имам някаква добра музикална памет…".

През януари 2001 г. братовчедът на Васко Абаджиев Николай Пиперов споделя пред БНР:

"С тези сключени вежди, с този устремен поглед… може би Паганини единствено е излъчвал при изпълненията си такава сила, устремил погледа върху един слушател. Но блясъкът в очите на хората, които аз съм наблюдавал в залата, когато е свирил, тази неистова въодушевеност, която проявяваха след свършването на официалния концерт – по 25 минути да не излизат, да аплодират и да викат непрекъснато: "Васко, Васко, още, бис!", виждайки, че той… е изморен, той винаги се отзоваваше на желанията на публиката и винаги беше готов да докаже това, че за него изкуството беше преди всичко! Музиката, всичко това, което излизаше от пръстите му, беше като някакъв омагьосан звук, който не само въздействаше, но който изтръгваше от хората най-светли, най-хубави чувства, свързани с красивото и прекрасното в изкуството. След триумфалните му концерти с най-големите диригенти и оркестри на онова време по цяла седмица не са слизали от първата страница на ежедневниците – на Италия, на Франция, на Белгия, на Германия особено, отзивите и хвалебствията по отношение на този виртуоз, който на 12-годишна възраст получи наградата "Крайслер" – най-голямата награда в света на цигулковото изкуство. За мен са особено силни думите на Херман Абендрот, който не само в Германия, но и в България е дирижирал концерти с него, той казва: "Дирижирал съм най-големите цигулари в света, но Васко Абаджиев е уникално явление".

"Васко беше не само велик цигулар" – продължава Пиперов, "Васко беше и много голям пианист, беше и голям композитор, а така също и философ. По време на третото си висше образование – след Музикалната академия в София, след завършване на Брюкселската консерватория, по време на престоя в Германия с майка си и баща си, освен че е записал в Берлинската консерватория композиция и пиано, той записва и Философския факултет на Хумболтовия университет, който посещава редовно, но поради войната и тогава сложните обстоятелства, не е могъл да завърши и философския факултет. Така че той остава уникално явление в българския не само музикален, но културен живот, показал с живота си, с примера си голям патриотизъм, много силно чувство към българския народ и желание този народ да бъде изведен на предни позиции в Европа".

По-малката сестра на Васко – Янка Караджова, гостува в БНР през 2002 г. по повод премиерата на филма на БНТ "Триумф и забвение" и споделя, че най-хубавите ѝ спомени с брат ѝ са от чифлика на дядо им, където прекарвали всяко лято:

"Аз много обичах да го слушам като свири, но сега както го оценявам – разбира се, има голяма разлика... Какво очаквам от България? Да се възвърне това, каквото е било едно време, да го оценят като свой голям човек, голям музикант. Тази катастрофа, дето му се случи, е причина, че той се измени в характера си. Аз после го видях като дойде в Берлин – за кратко само го видях, и той беше доста нещастен. Казваше: "Защо ме доведохте тука, в Берлин?", чувстваше се чужд човек. Той трябваше да каже на правителството: "Или ще ме пуснете доброволно да ида на Запад и да се върна в България, или аз отказвам повече да свиря за моята страна".

Сравняван с Паганини, възторжено аплодиран за ненадмината виртуозност и съвършена музикалност, геният Васко Абаджиев до известна степен споделя съдбата на Моцарт. Има нещо моцартовско – както в детството му на вундеркинд, така и в трагичния житейски финал на живота му – изоставен и забравен.