Поетът сред българските композитори Тодор Попов и неговите "Зимни размисли"

Изкусният майстор на мелодията Тодор Попов (23 януари 1921 – 2 февруари 2000) е определян от уважавани български музиколози като "своеобразен класик на българската песен през втората половина на ХХ век", въпреки че е създал стотици творби в различни жанрове: мюзикъл, оратория, симфония, концерт за виолончело, произведения за симфоничен и струнен оркестър, квартети, вокални и инструментални камерни миниатюри, фолклорни обработки, филмова музика. В историята на българската култура обаче той остава преди всичко с хоровото си творчество.

Тодор Попов е роден в Дряново – малко, но достолепно градче в подножието на Стара планина, на кръстопътя между Северна и Южна България, което пази историческа памет за поселения и народи от Палеолита до наши дни. В местната гимназия участва в училищния хор, свири на китара и цигулка. Продължава образованието си в Търново, където свири в гимназиалния оркестър. 17-годишен е приет в Музикалното училище в София – в класа по цигулка на Христо Обрешков. Оттогава датират първите му опити да композира. След като завършва училище, отбива военната си служба във Велико Търново, където създава няколко маршове, бързо станали популярни в града. През 1944 г. постъпва в теоретичния отдел на Музикалната академия в София. Учи композиция при знаменити професори: Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев. Пише песни, свири в Академичния симфоничен оркестър, участва в изграждането на Театъра на Народната армия. Завършва висшето си образование през 1949 г., а от 1952 до 1957-а е аспирант в Московската консерватория. След завръщането си работи като музикален редактор в БНР и преподавател. Съставя и редактира учебници по музика, сборници с песни. В началото на 50-те години на ХХ век на екраните излиза филмът "Утро над Родината", творба за поривите на младото поколение, впрегнато в изграждането на "най-прогресивния строй" – социализма, който скоро се оказва утопия.

Лентата е изпъстрена с мелодичните песни на Тодор Попов, една от които – "Свири, хармонико", се превръща в истински хит. От същото десетилетие датира още един хитов образец на композитора – обработката за смесен хор на възрожденската песен "Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила". Създадените в следващите години "Стара са майка ни ложе" (по родопски фолклорен текст), "Хорал", "Три акварела", "Лека нощ", "Есенна песен" и много други хорови и солови песни са част от вечната българска класика.

Наричан "поетът сред българските композитори", Тодор Попов е сред най-ярките носители на националния дух в родната ни музика, силно повлиян от българския фолклор и от българската поезия. Вроденият му усет към мелодията с годините се развива в изключителен талант и непрестанен стремеж към перфектен мелодичен изказ. Гласът е най-важният инструмент в творчеството му. Той е сред основните автори, работили с прочутия състав "Бодра смяна" – първия български детски хор, спечелил световно признание. Всъщност, неоспорим е приносът му за оформянето на облика и репертоара на почти всички значими хорове в България. Няма българска вокална формация, която да не изпълнява песни на Тодор Попов, защото начинът, по който той превръща поетичен текст в музика, се приближава до съвършенството.

Невероятна е неговата гъвкавост и многоцветност в тълкуването на стихове. Неслучайно той е един от авторите, радвали се дълги години на особено грижливо внимание от страна на един от най-големите български хорови диригенти – незабравимия Васил Арнаудов. През декември 1990 г. (само около три месеца преди неочакваната, смразила цяла музикантска България кончина на диригента) Тодор Попов има щастието да чуе на свой авторски концерт късния си цикъл "Зимни размисли" по текст на именития си съвременник – поета Владимир Голев, изпълнени от Васил Арнаудов с обновения, свежо и ярко звучащ състав на Софийския камерен хор.

Авторът на стиховете на изумително красивите "Зимни размисли" - Владимир Голев (1922 – 2011), е издал десетки книги с поезия, белетристика, мемоари, пиеси и публицистика. Дългогодишен редактор на литературното списание "Септември", той дава възможност за изява на много млади български писатели, които впоследствие изграждат съвременната ни литература. Близки на поета твърдят, че в края на живота си той все по-често обръща поглед към звездите, необятният и необясним Космос владее безсънните му нощи. Наред с много спомени, той записва понякога наивни, но съкровени мисли за безкрая... Поразителен е текстът на последната песен от цикъла на Владимир Голев и Тодор Попов – "Като сняг, съвсем като сняг", в който снегът е метафора на човешкия живот. Точно като сняг човекът пристига на земята, носи се в житейската надпревара, докато след краткото странстване не се стопи и потъне в земята. Но се връща отново – друга зима в други пространства, макар и не същият сняг…