Легендата Джоко Росич посвещава 17 години от живота си на Радио България

Един от най-разпознаваемите и незабравими гласове в българския ефир е тясно свързан с историята на общественото радио. Актьорът от българо-сръбски произход Джоко Росич (1932 – 2014) е емблематична фигура в българското кино, изиграл над 110 запомнящи се роли в множество игрални филми, сред които "Демонът на империята",  "На всеки километър", "Антихрист", "Баща ми бояджията", "Сватбите на Йоан Асен", "Войната на таралежите", "Хан Аспарух", "Време разделно", "Под игото", "Капитан Петко войвода" и др. Животът му е изпълнен с любопитни факти, част от които сякаш предопределят неговата съдба. Роден е на 29 февруари, във високосната 1932 година, в която в САЩ се провеждат както Летни (в Лос Анджелис), така и Зимни (в Лейк Плесид) олимпийски игри, и още като дете заявява на всички, че би станал журналист. За разлика от много други детски мечти, тази наистина се сбъдва и той получава шанс, докато следва икономика във Висшия икономически институт "Карл Маркс" (днес УНСС), да се озове в редакцията "Предавания за чужбина" на Българското радио, чиито правоприемник днес е Радио България:

"Постъпих в Радиото на 19 години и половина. Бях преводач-говорител в предавания за Югославия доста време. След това бях редактор в Централна редакция, която правеше материали за всички езици, на които излъчвахме – разказва Джоко Росич в интервю от 2002 година, запазено в "Златния фонд" на БНР. –  В "Предавания за чужбина" беше пълно с много кадърни хора, защото работа можеха да вършат онези, които перфектно знаят езиците. А те бяха интелектуалци. Затова от "Предавания за чужбина" има и доста дисиденти. Ако се погледне от днешната гледна точка, ние сме правили пропаганда на една партия или на един режим, но аз не се срамувам от нито един ред, който съм написал по онова време."

• Радио България – гласът на България по света
  
  

Актьорът признава, че 17-те години, прекарани в Старата къща, както радио хората наричат медията ни, са най-хубавите от неговия живот, но в равносметката за тях не липсва и огорчението:

"През есента на 1968 г. след събитията в Чехословакия, тогава се наричаха контрареволюция, в Радиото бе направена чистка. Аз по това време бях югославски гражданин. Бяха казали, че не може чужд гражданин да бъде в Радиото, макар че в "Предавания за чужбина" беше пълно с чужди граждани. Предполагах, че няма да се отнесе до мен, защото аз бях перфектен работник. Не си спомням точно, но през 60-а, или 61-а година получих годишната награда на Радиото за най-добър материал. Но три месеца след като изгониха мен, това се случи и със съпругата ми Лиляна Лазарова, която работеше в Музикална редакция на "Предавания за чужбина". Нейното единствено провинение беше, че е моя съпруга.

Филмовият живот на Джоко Росич също получава "тласък" от радиото – директорът по това време Мишо Николов го съветва да приеме покана на киностудио "Бояна". Начинаещият актьор си взема неплатен отпуск, снима и се връща в редакцията. И така можело да продължи десетилетия, защото Джоко е милеел за работата си в радиото, създал е истински приятелства и се е радвал на обичта на колегите си. Но се случва уволнението му в началото на 70-те, след разговор с директора на радиото Рад Каменски:

"Тогава тези, които ни освободиха, съставиха списък с нашите имена, който разпространиха из всички редакции. В медиите не те приемаха за нищо – не можеше да напишеш или да правиш каквото и да е. По това време нямаше и филми и настъпиха едни четири години, в които оцелявах благодарение на приятели във вестниците – даваха ми да съм коректор на колонки. На една колонка плащаха по 8 стотинки и така, докато един ден не ми предложиха да ме назначат в киностудиата."

• 1968 г. – Джоко Росич: „Така свърши романтичният ми период в радиото
  

И все пак, по време на службата си в Старата къща, актьорът преживява и немалко забавни моменти, за които остава благодарен. Един от случаите, за които си спомня с усмивка е поредният Ден на шегата (1 април), в който с колегите си решават да се пошегуват с тогавашния им началник – Васил Недков:

"Извикахме секретарката му, с молба да му се обади, че го търсели няколко пъти от компанията "Корабимпекс". След това затворихме и му се обади друга жена, представяйки се за секретарка на директора на това дружество: "Имаме един кораб, който тръгва на околосветско пътешествие, от вас искаме да донесете четири снимки и своя автобиография, защото на кораба ще пътуват и журналисти". Затворихме телефона и мислехме, че Васко, който беше много хитър човек, няма начин да се хване, но се оказа, че именно това е станало, такъв кораб наистина е имало и той наистина замина на околосветско пътешествие. След като се върна и му казахме, че сме си направили шега, той не повярва и предположи, че му завиждаме, за това, че е отишъл."

И до днес в сръбската редакция на Радио България се пази спомена за яркото присъствие на Джоко Росич в екипа. "Той беше изключително колоритен – с начина по който говори, с цялостното си присъствие, дори със стойката и каубойската си визия – висок, леко прегърбен, с неизменната си шапка", спомня си колегата Албена Джерманова, която е имала възможност да се срещне с него. А характерният басов дрезгав глас на Джоко Росич остава жив, години след кончината му на 21 февруари 2014 година и продължава да звучи в радио ефира.

Незабравим е и един монолог, произнесен преди концертно изпълнение на популярната народна песен "Йовано, Йованке". Той е вдъхновен от произведението "Кощана" на сръбския автор Борисав Станкович, но написан от Любен Дилов-син, така че да акцентира на историческото минало и пролятата кръв на Балканите:

"Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията, че с кръвта си и храбростта си, можем да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Но тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само, който види тая кръв знае, че годините нямат значение и държавите немат. Човеците са важни… Като легнеш у окопа, всички наедно ги ядат въшките – и сърбите, и българите, и шиптарете, турците и евреите – и тех. Нема Рамазан, нема Шабат – за въшките все е Курбан Байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно, на кой се Бог кланяш. Моят Бог не е нито Аллах, нито Христос, моят Бог се казва Йована. Йована, дето душата ми разпъна, тя ми е разпятие и покаяние, и Бог… сал тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат, че името и било Европа. Трети, на голям параход я видяли, там пък се казвала Америка. Ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея и говоря, ей така и думам…Ех, Йовано, Йованке…"