Оперната прима Мариана Пенчева: Ние трябва да запазим нашата духовност!

"Забележителна – и гласово, и актьорски!" – този лаконичен коментар, публикуван във вестник "Култура" през 2002 г. обобщава повечето отзиви на критиката за изявите на Мариана Пенчева. Несъмнено тя е една от големите български звезди на световната опера от края на ХХ и началото на XXI век, но дори когато триумфира на най-реномираните сцени, името ѝ не гърми в българските медии. А приносът ѝ към славата на "българското оперно чудо" е значителен.

Родена в Пловдив, тя завършва музикалното училище в града със специалност оперно пеене. През 1991 г. се дипломира в НМА "Проф. Панчо Владигеров", където е студентка на една от най-авторитетните преподавателки – проф. Мати Пинкас. Специализира във Верона при прочутата Рина Малатрази. Работила е и с Рената Ското и Александрина Милчева. Лауреат е на няколко престижни вокални състезания в Италия, но най-големият ѝ успех е на конкурса "Лучано Павароти" във Филаделфия през 1992 г. Кариерата ѝ започва в големи италиански оперни театри – Театро Комунале във Флоренция и "Ла Фениче" във Венеция. Дебютът ѝ в Миланската Скала е във "Весталката" на Спонтини – спектакъл, дирижиран от великия Рикардо Мути, с който се открива сезонът през 1993 г. Малко по-късно през същия сезон Пенчева пее и в "Риголето" – отново под палката на Мути. След този успех всички италиански театри отварят вратите си за младата българка. Първата ѝ изява в неаполския "Сан Карло" е като Улрика от "Бал с маски" заедно с Лучано Павароти. Следват дебюти в Болоня, Парма, Триест, Торино, Палермо, Катания, Римската опера, на Росиниевия фестивал в Пезаро, на фестивала в Мачерата. Но най-впечатляващи са изявите ѝ в Миланската Скала, където освен в легендарната постановка на  "Риголето" пее и в "Джоконда", "Мадам Бътерфлай", "Силата на съдбата" и "Бал с маски". Успехите в Италия водят Мариана Пенчева до най-престижните световни сцени: в Лондон и Барселона, Берлин и Париж, Лайпциг, Мюнхен, Дюселдорф, Бремен, Грац, Цюрих, Лозана, Брюксел, Монте Карло, Ница, Мадрид, Атина, Мелбърн, Сидни, Буенос Айрес, Лас Палмас, Монтевидео, Сан Диего, Токио, Сеул... Работила е с най-големите диригенти и режисьори на съвремието, сред които Ричард Бонинг, Рикардо Мути, Франко Дзефирели, Рикардо Шайи, Вернер Херцог, Маурицио Арена, Уго Де Ана, Вили Декер, Маурицио Бенини, Нело Санти, Антонио Папано…

В пространен и изключително интригуващ разговор специално за Радио България Мариана разказва любопитни подробности за своето детство, за родителите си – народна певица и национален състезател по вдигане на тежести; за огромното желание да пее от съвсем малка; за това как първата година не я приемат в Музикалната академия и се налага няколко месеца да бъде "работник кухня" в заведение в родния ѝ град, докато се подготвя отново за изпитите в София. Днес тя счита този период за много полезна школа в живота, а и оттогава обожава да готви: "явно и в това съм влагала някаква доза ентусиазъм и желание да стане добре, наистина ми беше много приятно" – споделя певицата. Стремежът всичко "да стане най-добре" за нея е основен: "Да запазиш този виталитет, това желание всичко да ти е интересно, всичко да вършиш по начин, по който на теб ти доставя удоволствие – за мен това е най-важното… ако аз нямам тръпка в това, което върша, ще се чувствам много възрастна. В момента това не се случва. Аз живея живот, изпълнен с много приятни емоции, предизвикателства. Разбира се, има и трудности, обаче излизам от тях с оптимизъм – поне до момента. И се опитвам да виждам хубавото, което ме очаква и да се зареждам с емоции, които да раздавам на моите студенти, както и на сцената, когато все още мога да бъда на нея".

Изключително енергична и позитивна, Мариана Пенчева често е споделяла, че не се страхува от риска и често "се е хвърляла в дълбокото с главата напред": "Риск е да се предизвикаш с неща, които не знаеш дали ще се получат по най-добрия начин. Но когато решиш да поемеш риска, аз мисля, че ти решаваш, че ще направиш всичко, за да го постигнеш и ще дадеш най-доброто от себе си". Сред ролите, с които е рискувала, Пенчева посочва някои опери на Росини, както и Адалджиза от "Норма" на Белини в оригинал: "Когато дебютирах като Адалджиза (на фестивала в Мачерата – бел. авт.) сопранът в ролята на Норма беше не толкова драматичен (Норма е била французойката Силви Валер– бел. авт.). Попитах я дали ще свалим дуетите с един тон, както обикновено се прави, когато Адалджиза се пее от мецосопран. Тя беше много мила и в никакъв случай не искаше да ме затрудни, но ми каза: "Съкровище, аз не знам ако ги свалим с един тон, дали ще ме чуе публиката…". А аз отвърнах: "Добре, спокойно, няма да ги свалим, ама да видиш как публиката ще ме чуе мен, ако аз скъсам някое "до"! Но в интерес на истината това не се случи. Аз си казах, че в никакъв случай няма да се правя на много драматичен глас… За мен не е водещо това да излезеш и да дадеш някакви огромни тонове глас, а това какво успяваш да предадеш чрез гласа и играта си. Един изключителен, внушителен глас прави впечатление в първите 1-2 минути. След това ако няма другото, ако няма онова усещане, че ти си персонажът, не можеш да продължиш да вълнуваш публиката".

В бляскавия си път е срещала изключителни певци и голяма част от тях - много добри партньори: "Винаги съм срещала от големите певци разбиране... Първото име, за което веднага се сещам – Лучано Павароти. С него имах няколко срещи. Първата беше на конкурса "Павароти" – имах щастието да бъда една от спечелилите. Беше много интересно, защото аз вътрешно, слушайки как пее Лучано Павароти и знаейки какво аз харесвам в пеенето, просто си бях казала: "Няма начин – той ще ме хареса, не може да не ме хареса!". На финалите във Филаделфия слушахме другите певци, конкуренцията беше огромна – над 100 кандидати на финала от над 1500 от целия свят. На прослушванията на всеки мецосопран Павароти искаше арията от "Фаворитката", но не цялата ария, а специално бавната част. Тогава си казах: "О, аз знам какво иска Павароти!". Аз го усещах, знаех, че той иска да чуе колко добре един мецосопран може да пее легато, защото в тази част това е основното - не килограмите глас, не дали ще изпееш някой висок или нисък тон, а как пееш".

Мариана решава да избере за своя първа ария на прослушването тази от  "Фаворитката" – Павароти е повече от доволен. След конкурса операта на Доницети е поставена с лауреатите в оперния театър във Филаделфия и Мариана е в ролята на Леонора.

"След това се срещнахме в Неапол в "Бал с маски", където диригентът Даниел Орен ме избра, не Павароти. Тогава пяхме с Павароти на една сцена и той много ми помагаше. Спомням си как ме караше да излизам за поклони след моята картина, макар че такива бяха предвидени само на финала. Но той на премиерата просто ме избута на сцената и каза: "Излизай да се поклониш, ти пя ария!". Аз се засмях и исках да кажа, че не само аз пея ария в тази картина, защото и той има ария, но той ме пращаше да се поклоня и наистина отношението му беше страхотно към мен".

От големите певци Мариана споменава и баритона Ренато Брузон и "много специалното" им сътрудничество в Миланската Скала, както и как веднъж спешно я е извикал за спектакли на "Фалстаф" в Театро Колон в Буенос Айрес. "И аз, както си стоях на плажа, почивайки след тежък сезон, трябваше да замина и да отида в зимни условия в Аржентина" – смее се Мариана. "Той харесваше мен като певица, аз го обожавах като певец. Слушах го с огромно удоволствие и си казвах: "Искам да се науча да пея като Ренато Брузон!". Идолът ѝ сред мецосопраните до днес е Джулиета Симионато: "Тя винаги ми е била най-големият еталон: точно нейният начин на пеене, нейният красив закръглен тон, нейното легато, нейното минаване между регистрите без да се усеща".

Как едно скромно момиче от Пловдив стига до световните сцени и партньори като Павароти?

"Истината е в това, че човек трябва да вярва в себе си. Да знае, че абсолютно всички се раждаме по един и същи начин, независимо кой в какъв лукс живее… най-важно е ти какво искаш, ти какво чувстваш, че можеш и докъде вярваш самият ти, че можеш да стигнеш. Ако един певец има нужните качества и вярва в себе си, има добро психично здраве и здрави нерви, той може да направи чудеса" – твърди Мариана Пенчева. Сред големите предизвикателства, които е поемала, е първата ѝ Вагнерова партия – Ортруд от "Лоенгрин", когато е едва на 29 години. Пее я под палката прочутия диригент Густав Кун: "Просто си бях направила математиката за тази роля много добре – чисто вокално. И трябва да кажа, че сработи! Това, което бях разбрала, че не трябва да правя и не го правех, ми позволи да оцелея" – обяснява певицата. "Изобщо крещенето никъде не е ключ за нищо. Да можеш да пееш драматичен репертоар означава като свършиш една тежка роля, която обикновено изисква абсолютно всичко, което можеш, след това да си кажеш: "Чудесно! Сега мога да започна отначало". Но ако аз завърша една роля и усещам, че ми трябват пет-шест дена почивка, няма да мога да пея, гърлото ми се стяга – значи не трябва да пея това нещо. Значи аз не правя това, което трябва. Моят критерий тогава беше това, че аз свършвах спектакъл и се чувствах прекрасно".

Пенчева споменава как в рамките на дни ѝ се е наложило да пее в "Лоенгрин", след това да участва в няколко изпълнения на Вердиевия Реквием, после да излезе на сцената като Улрика в "Бал с маски" и малко по-късно да представи Адалджиза от "Норма" – четири коренно различни партии, но не е била затруднена. "Аз не съм извънземна. Аз съм имала гласа – да. Но мисля, че бях умна певица. Щом оцелявах след всички тези неща и никога не съм усетила, че моят глас не може да се справи, значи все пак съм можела да постигна това, което искам в тези партии и да не крещя… иначе аз щях да закъсам – със сигурност, но не се случваше".

Великият диригент Рикардо Мути я открива за Миланската Скала, с него е дебютът ѝ там и след това дълго време е една от любимите му солистки. "За определен период – да, мога да кажа, че аз бях този мецосопран, с когото той работеше най-много. Маестро Мути е един титан като диригент. Той много обичаше да работи с млади певци. Може би осем или девет сезона пях с него – "Весталката", три пъти "Риголето", "Набуко", "Силата на съдбата" и "Бал с маски". Викаше ме много често. Аз обожавам маестро Мути! Буквално не съм виждала друг диригент, който да има тази изключителна сила, емоция и владеене на тази емоция и тази сила, която той излъчваше. С него беше страшно отговорно, но и много голямо удоволствие да се работи". По повод на прословутия тежък характер, с който Мути е известен в цял свят, Мариана Пенчева отбелязва: "Той е всичко друго, но не и неприятен за общуване, когато приеме и хареса един певец. Абсолютно добронамерен е и непрекъснато се шегува, всички репетиции с него са приятни. Разбира се, изисква много. Това не е диригент, който само се шегува, стои и си клати краката, но винаги работи с изключително чувство за хумор. И аз дори бях от тези, които отговаряха на неговите шеги - и аз се шегувах".

Сред най-паметните ѝ срещи с диригенти е тази с Густав Кун - "много… противоречив понякога диригент, защото той казваше нещата изключително директно в очите на певците… Но в него също имаше тази гениална искра на човека, който усеща музиката по най-добрия начин и стимулира певците – страхотен диригент!" Прекрасни спомени Мариана има и с Даниеле Гати, Антонио Папано и изключителния Нело Санти, който е дирижирал всичко наизуст.

От 2015 година Мариана Пенчева преподава в НМА "Проф. Панчо Владигеров" в София, където има самостоятелен вокален клас. Избира България, а не Италия, защото е българка и тук са хората, които най-много обича: "Да, аз съм човек, който живее прекрасно по света. Моят живот винаги е бил свързан с това куфарът да е до вратата и да тръгна. Но тук са повечето ми приятели. Имам много такива и навън, но в България са моите корени и може би това е моето място". Иска да научи студентите си да влагат цялото си сърце и душа в професията и да бъдат щастливи на сцената: "Все пак този живот ние го живеем и трябва да сме щастливи през цялото време. Да, трябва да дадеш максимума, но така, че да се забавляваш, да ти е приятно, да си доволен от това, което вършиш. На младите искам да дам ентусиазъм, заряд, усещане, че има смисъл".

Дни след рождения си ден тя си пожелава "само здраве и вдъхновени ученици!". А на България и българите: "Да се научим на по-цивилизовани отношения, повече толерантност, голямата част от хората да имат по-богат душевен свят. Ето защо културата е много важна и аз се надявам, че народът няма да остане без дух… ние трябва да запазим нашата духовност".