Панайот Пипков – авторът на вечни български песни

"Върви, народе възродени" – празничният химн-възхвала на светите братя Кирил и Методий, несъмнено е най-популярната творба на Панайот Пипков (1871 - 1942), един от пионерите на родната класическа музика. Но с тази великолепна песен съвсем не се изчерпва приносът му към българската култура. Талантлив композитор, диригент, драматичен артист, поет, публицист, педагог, общественик – и той, както другите наши първомайстори, учи в чужбина, но се връща в Родината, за да вложи усилия и умения в изграждането на нова България.

Роден в Пловдив, от малък Панайот Пипков свири на цигулка, пее в хор, пише стихове. От 16-годишен участва като актьор в театрални трупи в Пловдив и София. Баща му – музикантът Христо Пипков, не успява да осигури образование на сина си. Това правят артисти от театър "Сълза и смях" – изпращат го да учи в Милано, където живее от 1893 до 1895 г. След завръщането си в родината Панайот Пипков е диригент на музикални дружества във Варна и Русе. През 1900 г. е назначен за учител по музика в Ловеч. Петте години, прекарани там, са най-щастливите за него в личен план и най-продуктивните като творец. Той е душата на музикалния живот в града: създава два хора, ръководи градския духов оркестър, пише песни и маршове. През 1903-та Пипков сключва брак с учителката Надка Стефанова, която е и негова хористка. В Ловеч се раждат двамата им сина – единият е големият български композитор Любомир Пипков, завършил с отличие едно от най-реномираните висши училища за музика в света –  École normale de musique в Париж.

Високообразованите връстници на Любомир Пипков – т. нар. "второ поколение" български композитори, си поставят грандиозна задача: да създадат български национален музикален стил. Той и негови колеги като Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Марин Големинов – с европейско образование и кариера, се връщат в Родината, за да градят. Правят го на базата на българския фолклор – всеки извлича от него това, което е най-близко до собствения му талант. 

Поколението на бащата Панайот Пипков има друга задача – да образова, да внедрява различна, съвременна култура. Творчеството на тези композитори също се основава на народната песен – устойчивото, самобитното, което българската нация притежава. Съратниците на Панайот Пипков пишат, издават, свирят, но са преди всичко учители. Той също работи като такъв в няколко столични гимназии, ръководи самодейни хорове и оркестри и създава репертоар за тях. Участва във войните от 1912 до 1918 г. като капелмайстор. След това е диригент в "Свободен театър" – първия професионален оперетен театър в България, където поставя заглавия като "Царицата на чардаша" и "Есенни маневри" на Имре Калман и "Розата от Стамбул" на Лео Фал.

През 20-те години на миналия век е и хормайстор в Народната опера, артист и музикант в Софийския драматичен театър, капелмайстор на Градската духова музика към Столичната полиция. Пише драматични пиеси и публицистика, но приносът му като композитор е най-значим.

Панайот Пипков е автор на две детски оперети, добили огромна популярност и поставяни в българските училища до 70-те години на ХХ век – "Деца и птички" и "Щурец и мравка". Във втората е включена една от най-обичаните български песни – "Сладкопойна чучулига", създадена през 1903 г. по стихотворение на детския писател и поет Цоньо Калчев.

Освен хитовата "Сладкопойна чучулига", Панайот Пипков е създал много хорови песни и маршове за духов оркестър, камерна музика и театрални партитури. Счита се, че той е композиторът от първото поколение, чиито клавирни пиеси издигат българското класическо творчество на европейско ниво. В творбите си за пиано често използва принципите на вариране и импровизация, които ги доближават до жанрове като свободна фантазия и парафраза, подобни на произведенията на Ференц Лист.

Две от най-популярните му песни – "Когато бях овчарче" и "Де е България", написани по стихове на великия поет Иван Вазов, са част от безценното българско културно наследство. И днес стихотворението "Де е България", публикувано за първи път през 1876 г. в първата стихосбирка на Вазов – "Пряпорец и гусла", е един от символите на българската нация с музиката на Панайот Пипков. Освен като песен, "Де е България" битува и като тържествен военен марш, но особено трогателна е, когато звучи със свежестта на детски гласове – като тези на вокална група "Сребърни звънчета" с ръководител Стефан Рибаров.