"Тя" – бесарабска българка с филм за съдбата на жените, чиито мъже са на фронта

На 24 февруари се навършват 4 години от обръщението на руския президент Владимир Путин, в което той обяви, че е взел решение за специална военна операция в източната украинска област Донбас, с мотив, че населението на градовете Донецк и Луганск се е обърнало към Русия с молба за помощ. 1460 дни по-късно животът в Украйна продължава с цената на неуточнен брой загинали и ранени и вече едва ли има семейство, което по някакъв начин да не е засегнато от тази "операция", оценявана от  много страни, включително и България, като пълномащабна война.

"Аз знам, че България се умори от темата за войната. И ние се уморихме, и то колко повече ние. Някак психологически всички искат да заровят главата си в пясъка и по такъв начин да мислят, че наоколо нищо не се случва. Така е най-лесно, но човек трябва да разбере, че дори да е безучастен, пак участва в процесите в съвременния свят и в бъдещето. От това как ние преживяваме и какво правим днес, зависи много какво ще е нашето бъдеще и това на децата ни" – казва пред Радио България украинската българка Тетяна Станева. Тя е режисьор, който с творчеството си изследва въздействието на войната върху обикновените хора. И в дните, когато светът отбелязва четвъртата годишнина от началото на военните действия на територията на нейната родина, Тетяна представя в София най-новия си филм – "Тя".

"Този филм аз го правих в продължение на 4 години. Започна от един репортаж за българската телевизия, в който представих жени, които се организират да се занимават с доброволчество, събиране на средства за закупуване на муниции, хигиенни материали и храна, които изпращат на съпрузите си – спомня си събеседничката ни. – Това се случи още в началото на войната, когато още беше страшно, имаше паника, неразбиране докъде ще се стигне. Имаше обаче и много ясно усещане, че съвсем скоро ще се стигне до победата, но така минаха 4 години. Важното е, че аз успях да ги попитам какво искат да се случи, когато дойде победата. Едната каза, че иска да има дете, втората, че иска да се върне при родителите си, а третата – да се събере отново със съпруга си. И трите жени ги обединява град Болград и фактът, че мъжете им са военни в т.нар. "български” 88-и батальон, /в който служат и бесарабски българи – бел. авт./."

Войната обаче не свършва, репортажът остава недовършен, а Тетяна се връща към него по-късно, защото решава, че това е история, която си заслужава да се задълбочи. Самата тя е любопитна да види дали мечтите на трите жени ще се сбъднат, и започва работа по сюжета с идеята да дочака победата, която обаче се отдалечава във времето: "Но тъй като времето стана ужасно дълго, някои мечти ги реализираха в процес, други – не, имаше и трагедии. Това е първата моя работа, когато аз наблюдавам чуждия живот. Има и смърти, има и раждания, и загуби, и депресии…всичко " – споделя режисьорът. Това е един своеобразен филм-наблюдение в рамките на 4 години, който публиката в София ще може да види на 25 февруари.

"Първоначалната идея беше друга, но сега зрителят ще усети нетърпението, с което въпреки дългото очакване, те чакат мъжете им да се завърнат от фронта и постоянно проверяват за смс-съобщения." 

Тетяна споделя наблюденията си, че почти всички жени, чиито мъже са на фронта са на антидепресанти, боледуват много често, животът им е непоносим и заради неизвестността. Знаците, с които разбират, че близките им на фронта са живи, са се превърнали в своеобразен код за цивилните – "ок", което означава добре, "+", което означава прието или "450" – сигнал, че всичко е спокойно.

"В този филм аз хвърлям светлина над женската съдба, в която може да се познае всяка една българка, но дано никой от България не преживее това, което преживяват те. Защо наричам филма "Тя"? – защото той не е само за жените, а и за войната и за раздялата, което всичко е в женски род."

Бесарабската българка е убедена, че в момента Украйна преминава през най-трудния си период за последните 4 години. Руските удари по енергийната инфраструктура оставят големи части от градовете без ток и парно в дни, когато минималните и максималните температури са двуцифрени отрицателни числа, а много от хората, мигрирали от други части на страната към столицата, вече нямат възможност да се преместят другаде. Сред тях има и много възрастни и трудноподвижни хора.

Тетяна Станева припомни и идеята, с която от години се занимава именно с документално кино, което по думите ѝ не е бърза храна и изисква от зрителят да отдели време, да се фокусира и потопи във филма:

"Моята идея е да се узнае истината, защото само истината прави хората свободни. Моята грижа е България да не повтаря нашите грешки. Някои ме обвиняват, че по-скоро "плюя" върху страната – не, когато осветлявам даден проблем, това не е критика – за нас, бесарабските българи, тя е прародина и ние се вълнуваме за нея. И когато виждам, че тук се знае много малко за бесарабските българи, за мен това е знак, че не се говори достатъчно за нас, затова се опитвам чрез филмите да покажа живота ни. Филмът ми показва бесарабски българи, които служат в 88-и батальон и българите няма как да не са съпричастни, защото техни братя по кръв, етнически българи, сега се борят за най-елементарното – да оцелеят, за домовете си, които са в Украйна."

Вижте също:

• "Писма от войната" с адресат България
  
  
• Маскарадните игри у нас и Украйна е акцент в шестото издание на фестивала "ОКО"