"Лале ли си, зюмбюл ли си" и златният глас на Добруджа – Верка Сидерова

От древни времена земите в географската област, назована Добруджа, са богати и плодородни. Не случайно българската ѝ част наричаме "Житницата на България". Богато и многолико е и народното творчество, създадено в Добруджанския етнографски регион. Изобилието от разнообразни мелодии и текстове е резултат от преселения на обитатели от други райони, особено от Тракия. Някои специалисти считат за химн на областта възпяващата я  "Мило ми е, мамо": "Хубаво е, мамо, в равна Добруджа". Но истинският символ на добруджанския фолклор за цяла България е лирична миниатюра, в която млад благородник (челеби) заспива и пропуска подготовката на пищна седянка.

Първо минават трима овчари, носещи агне, вино и кавал, за да нахранят, напоят и забавляват гостите, а след тях – три красиви девойки, подготвени с коприна, хурка и гергеф, защото жените никога не забравят за работата по време на веселите селски сбирки, известни като седенки. Очарователният припев: "Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си" дава заглавието на песента, придобила статута на вечна българска класика в неповторимото изпълнение на голямата Верка Сидерова.

"Всеки обича своя роден край и това е напълно естествено" – обръща се  Верка Сидерова към своите почитатели. "Народната песен ме е съпровождала през целия ми съзнателен живот, още от люлката мама ме е орисала с нея. Пих до насита от чистия ѝ извор. Пожелавам го и на вас. Но всеки, който иска да пие от него, трябва да застане на колене, защото от извор се пие на колене…"

Присъствието на Верка Сидерова в българската култура е толкова силно, че се усеща и днес. Аристократката сред фолклорните ни изпълнителки, която смайваше с достолепие и благонамереност, си отиде на 2 юли 2025-а, на респектиращата 99-годишна възраст. Родена в Добрич, влюбена в родния си край, Сидерова е певицата, придала на добруджанския фолклор блясък и изтънченост.

"Добруджа – дъхът на топъл хляб. Добруджа – моят роден край. На нейната земя съм израсла, с нейните мъки и радости, с нейните традиции, игри и песни" – споделя тя в своята автобиография и описва колоритната махала на своето детство:

"Беше смесена, българи и турци. Живеехме си общо, не се деляхме... Имахме общи празници, сюнети, сватби. Ех, колко пилафи и баклави се ядяха! На кюшето, в долната страна на уличката, си правехме хорце, пеехме песни. Оттам е моят репертоар, който и досега звучи в ефира. А песните учехме от майките и бабите. Мене без работа не ме оставяха… За игрите не ми беше мъчно… но песните най си харесвах и много исках да пея силно и да ме чуват. На вратичката на тавана, провесила крака, или на свако Жендовия орех в лозята… пеех на воля. Така си и остана – навсякъде песни. Пораснах – пеех, майка станах на мъжка рожба – пеех, в службата – пеех, докато на Общовойсковите състезания на художествената самодейност през 1952-ра срещнах Филип Кутев. Той ме откри и в Държавния ансамбъл ме извая като певица. Казвам "извая", защото за да стъпиш на сцената и да изпееш песента си така, че да стигне до сърцата на слушателите, е нужен много труд. В ансамбъла разбрах, че народната песен е училище по българщина".

Сидерова неведнъж е споделяла, че всички песни от впечатляващия си репертоар е чувала в дома си – от баба си, майка си и лелите. Приживе любима ѝ е "Години, години, усилни години", но в няколко интервюта признава, че песента, която минава за "неин паспорт", е "Лалето": "Като кажат "Лалето", казват Верка Сидерова, като кажат Верка Сидерова, казват "Лалето"… "Лалето" я знам от баба Елена". Точно с тази песен, предавана от поколение на поколение в семейството ѝ, Филип Кутев я чува за първи път и остава без дъх. Тя ѝ отваря пътя към Държавния фолклорен ансамбъл и големите световни сцени. Хоровата версия на Кутев е сред шедьоврите от жанра.

Но в соловата интерпретация на Верка Сидерова, обработена от Красимир Кюркчийски, "Лале ли си, зюмбюл ли си" остава една от звуковите емблеми на България.