Милица Текелиева по пътя на идентичността от село Змейово до Берлин

Какво означава националната ни идентичност днес? Доколко мястото от което идваме определя какви хора сме? Променяме ли се с времето, прекарано в друга държава и сред чужда култура? Това са само част от многото въпроси, които ражда едно пътуване през 2023 година с влак от старозагорското село Змейово (Южна България) до германската столица Берлин. Пет дни, изпълнени с размисли и страсти за Източна Европа – за нейната история, хора и култура. И за неопитомена ѝ красота. За мястото на малка държава като България на голямата карта на Стария континент и всички емоции, които поражда космополитният свят, в който живеем. А резултатът от приключението е аудио подкастът на немски език "Der Heimweg" ("Пътят към дома") на българката Милица Текелиева.

"Аз съм родена в Стара Загора, но от 13 години живея в Берлин като последните пет от тях работя като подкаст продуцент в една продуцентска къща. Село Змейлово е мястото, където съм прекарала голяма част от младостта си, където родителите ми в момента живеят и където се прибирам, когато идвам в България." 

Мили, както я наричат близките й, е дете на новото време, разделило усещането за дом между две държави и стотици километри разстояние. А по пътя са всички онези въпроси, който си задаваме в търсене на отговора – кой съм аз? Включително и Милица, която разказва на немскоговорящата аудитория своята лична история, в която вплита универсалните лутания на всеки човек, тръгнал по следите на светлото бъдеще. История в пет епизода със заглавие "Пътят към дома". Представянето на епизод от подкаста в Гьоте-институт в София върна Текелиева в родната България, където тя се срещна с публиката и разказа за идеята си да говори за националната си идентичност в движение. Пътуване, в което се припознава всеки, напуснал родния дом.

Тя самата взема решение да замине в Германия, когато е само на 19 години и по любов. "Аз бях едно младо влюбено момиче, за което нещата се случиха без план", каза в специално интервю за Радио България младата българка. Така преди 13 години записала да следва специалност  "Публицистика" с идеята, че след като завърши висшето си образование в Германия ще се върне в родината.

"В първите години изобщо не можах да се сприятеля с Берлин. Тази въпросна връзка, която ме заведе там, доста бързо се разпадна и аз се оказах сама накрая на света, или поне така се усещаше тогава. Нямах много приятели, дългогодишните ми приятели не бяха там. Семейството ми, което е много важно за мен, не беше там и аз се чудех какво правя на това място. Бях решила да завърша следване си и след това да се прибера. И тогава неочаквано се появи другата любов, втората, която пък ме накара да остана в Германия и оттогава минаха вече над 10 години."

Милица признава, че в онези първи емигрантски години основният проблем за нея е бил самотата. "Берлин е толкова огромен град, че можеш лесно да се чувстваш много сам там" признава тя. Най-трудното се оказало да намери своя среда, да намери връзка с близки до нейния светоглед и усещания хора. И когато днес, много години по-късно, това е се променило Милица с усмивка отбелязва, че най-накрая е видяла Берлин със съвсем други очи – като място с много култура, интересни персонажи и много свобода. И тук изниква въпросът – колко важна е идентичността за един човек в процеса на адаптация в различната култура и определяща ли е тя за различията помежду ни?

"Различни сме, но в крайна сметка и не сме толкова различни. Мисля, че има някои неща, които на моите немски приятели никога няма да мога да обясня. То е по-скоро едно усещане – начинът, по който се чувствам, когато съм обградена от българи или хора от Източна Европа изобщо, когато има едно разбиране на друго ниво помежду ни, което ти не можеш да го преведеш на другите, независимо колко добре говориш немски или какъвто и да е език. Защото естествено ние сме създадени от средата, в която сме израснали и за мен е много по-естествено да седна на маса с българи и да пия ракия до сутринта. Усещането, което се поражда в душата, когато правиш такова нещо, независимо дали го правиш в Берлин или в България, е различно от това да излезеш на по бира с колеги след работа. И двете са хубави, но по различен начин" – обяснява Милица.

Берлин днес вече е неин дом – факт, който се случил неусетно и с времето. Но признава, че дълго време въпросът за идентичността е бил особено важен – да обясни коя е тя. И може би именно той  я "повежда" на онова пътуване преди близо три години от родния дом към онзи, който тя гради на чужда земя.

"В края на пътуването се оказах с над 200 записа от най-различни места. По време на пътуването минах през Русе, Букурещ, Будапеща, Прага и след това Берлин и от всички тези места имах записи на звуци от влакове или от градовете, през които минах. Имах записи на разговори със случайни хора, които съм срещнала на гарата или с приятели, с които съм се видяла и записи на моите мисли по време на цялото приключение. И ако исках да се получи един разказ всички тези записи трябваше да ги систематизирам и да намеря историята в тях, която да бъде повече от туристически гид. Трябваше да бъде по-лична и да бъде едно осмисляне на моята собствена същност. Какво означава това пътуване като аналог на пътуването между историята и особеностите на тези места, през които минах с моето собствено пътуване? Какво означава това да имаш две места, които са твой дом? Това беше дълъг и нелесен процес, защото беше много лично или поне стана много лично в даден момент. А да пишеш за себе си е малко трудно понякога, защото трябва да се погледнеш в очите и да си много искрен."

Мили е убедена, че е много по-лесно да разбереш един човек, когато видиш откъде той идва. "По-лесно е да разбереш българския манталитет, когато си бил в България и естествено за мен е по-лесно да разбера немския, когато съм живяла толкова дълго време там. Това, че имаме възможност да пътуваме и да се движим свободно в Европа е много ценно, за да се опознаем по-добре и да бъдем по-сплотени. Да видим, че не сме всъщност толкова различни, дори и при наличието на нашите си особености" – казва тя. И това се опитва да разкаже с всеки един от петте епизода на подкаста си. Всеки е посветен на различна тема, разказва Текелиева. В първия епизод тя пристига от Берлин, през летище София до село Змейово. Разказва повече за себе си и заедно със своя баща Димитър се разхожда из селото, известно с големия Фестивал на пелина в навечерието на Коледа.

"С баща ми си говорим за пътуването, но и за затова защо съм заминала изобщо и как той се чувства по въпроса, че не съм със семейството си. Във втория епизод, който представихме и в София с "Гьоте Институт" става въпрос много за моето усещане към родината, след толкова години, в които живея в Германия, и за чувството ми за вина, че съм напуснала България и че не допринасям за нейното развитие тук. Когато бях малка имах идеалистичната представа, че когато порасна ще стана някакъв обществен деец. Ще правя някакви готини неща и ще подпомагам за развитието на културата в родината ми, например. Исках да допринасям за обществото, което към днешния момент не го правя активно. Надявам се да го правя по някакъв начин с този подкаст и с работата ми по него, но вторият епизод се върти много около тези въпроси. Третият епизод е в Румъния и срещата ми с моя румънска приятелка, която също живее и работи в Берлин и става въпрос за комунизма и наследството, което този период е оставил в съзнанието на хората. Какво означава за нас двете това наследство? Как историята на държавата повлиява на нашите собствени животи и на хората около нас и на хората от предишното поколение? Четвъртият епизод е от Будапеща и е посветен на едно случайно приятелство с две момичета –едната от Австралия, а другата от Франция, с които се запознах на колоездачен тур из града. Свързан е по-скоро с това, с какви хора се срещаме по пътя си случайно и как едно такова приятелство може да се роди в един ден и след това просто да приключи завинаги. И колко много енергия и смисъл носят тези, макар и кратки срещи. В този епизод седя на брега на река Дунав, на един друг бряг на същия Дунав, на който съм била преди няколко дни в Русе и всичко изглежда по съвсем различен начин. И тогава се замислям за това какво означава Източна Европа? Какво означава Западна Европа? Как и защо ние виждаме себе си в България като не съвсем европейци, като по-различни, въпреки че сме част от Европа. Беше интересно да се замисля, защо е така. Петият, последен епизод е посветен на Прага и завръщането ми в Берлин и в него става въпрос за пристигането и какво означава да пристигнеш на едно място буквално и преносно. В Берлин винаги ще ми липсва България и в България винаги ще се  ядосвам за някакви неща", казва с усмивка Милица.

И признава, че единственото което може да направи в ситуацията, в която се е поставила, е да се опитва да поддържа връзката и с двете места доколкото може. "За мен е много важно да се връщам в България възможно най-често, колкото ми го позволява работата ми" отбелязва тя и не скрива щастието си, че именно работата й този път я е върнала. А един от най-важните отговори, които е получила чрез подкаста "Пътя към дома" е, че няма нужда да обяснява на никой коя е тя.

"Всъщност аз съм такава каквато съм. Независимо дали съм българка в Берлин или съм върнала се от Германия българка в село Змейово – аз съм една и съща и това е достатъчно. Това чувство за вина, че съм заминала в Германия, за което споменах, не е нужно да го имам. Това, че съм напуснала България не е предателство към родината и това, че се връщам и че поддържам връзката с родината си е достатъчно." 

Милица не просто не е прекъснала връзката с родината, но и чрез работата си и историите в "Der Heimweg" тя иска повече от всякога да предизвика интерес към България и към по-малко познатите истории на Източна Европа. "Надявам се да мотивирам германците, преди да отидат в Бали, да минат през България– и да изядат една шопска салата", казва с балканското си чувство за хумор тя. Но и не само.

"От друга страна за мен беше много важно, че при създаването на  подкаста аз го пишех за едно свое аз от миналото, което тогава беше объркано и самотно и не знаеше какво прави в Берлин. И се надявам той да достигне и до такива хора, които сега тепърва пристигат и се чуят какво ще правят с живота си оттук нататък и да им покаже, че нещата ще се наредят. Всичко ще бъде наред накрая. И също така това не означава, че това е правилният път. Според мен няма един правилен път. Това, че аз съм останала в Германия и не съм се върнала не означава, че животът ми тук би бил по-лош, като изключим всякакви политически ситуации и социални трусове. Твоят личен път трябва да си го избереш сам и той може да е също толкова хубав в България, колкото и в Германия" – обръща се Милица Текелиева към всеки, озовал се на кръстопът по "пътя към дома".