На Разпети петък съпреживяваме страданията на Спасителя и се учим да прощаваме

Разпети петък е най-тъжният ден за християнския свят. Това е денят, когато Божият син, Безсмъртният, умира и лежи безжизнен в гроба. Изглежда неразбираемо за ума, но пък сърцето знае, че следва Възкресението. Сутринта не се полага да се служи Света литургия, защото това е денят, в който Иисус Христос, който установи тайнството Евхаристия, слиза в Ада при мъртвите.

В православните храмове на Разпети петък се изнася плащаницата, на която е извезан образът на Христос, лежащ в ковчег. Вярващите се прекланят пред нея и я целуват. "Ние жалим за Този, Който е дал живота си за нас на Кръста и същевременно Го възхваляваме и благодарим, че е извършил това изкупление", отбелязва проф. Иван Желев, в специално интервю за Радио България. Затова на Разпети петък, всеки, който носи поне частица от Бога в себе си се прекланя пред саможертвата на Спасителя.

В България, но и в други страни на Балканите, плащаницата се поставя в украсената с цветя кувуклия, символизираща Гроба Господен. На нея се поставят също Евангелието и Кръстът. Вярващите се покланят, целуват последователно плащаницата, Евангелието и Кръста, след което се промушват под кувуклията и по този начин символично слизат в гроба, където оставят гордостта и егоизма, за да възкръснат със Спасителя за нов живот – за братолюбието, смирението и грижата за ближния.

По думите на проф. Желев, не е толкова важно дали ще успеем да минем под плащаницата, а дали ще съумеем духовно да се смирим и покаем:

"Целуването и покланянето до земи на разпъналия се, заради нашите грехове Спасител е най-малкото, което ние можем да отдадем. Минаването "под масата" не е някакво магическо действие. То не носи непременно автоматично някаква духовна награда. Отиваме в църквата – дори онези, които не са чак толкова силно вярващи и редовно практикуващи своята вяра и те чувстват, че трябва да отидат и да кажат примерно "Боже, прости ми!". Тия простички думи да кажем дори, но не само да ги изречем, а да променим себе си. Покаянието, разкаянието на гръцки е една дума, която означава промяна на мисленето. Тоест трябва да променим мисленето си, не просто да извършим някакъв акт – купуваме свещи, палим ги, молим се за кратичко и така нататък, или пък минаваме "под масата" и изведнъж магически става нещо. Трябва най-напред да стане промяната у нас, вътре в душите ни."

Затова свещениците приканват вярващите, които наистина искат да се подготвят и да усетят благодатта на Светлото Христово Възкресение да бъдат истински присъстващи. Да изпитат едновременно неизмерима скръб и неизмерима благодарност. Да усетят с душите си Спасителя, задушаващ се от болка, Който прощава на тези, които Го измъчват. Именно прошката е мярката на любовта. Тя е примерът как да прощаваме, когато сме несправедливо наранени. В този миг сме призовани да простим, не защото наранилият ни го заслужава, а защото Христос ни е простил, когато ние не сме го заслужавали.

"Това е парадоксът, че Спасителят на света е бил причислен към разбойниците и разпънат на кръст", отбелязва проф. Желев и допълва:

"Всичко това е описано в богослужебните текстове през тези дни – то се чете, то се пее. За съжаление, не всичко се разбира в тези песнопения, но е така хубаво е описано, защото текстовете са правени от най-добрите поети в ранното Средновековие. Те създават религиозната химнография, както ние наричаме религиозните химни. Изпълняват се до ден днешен, преведени по един забележителен, бих казал перфектен начин от светите братя Кирил и Методий и техните ученици. След това, през вековете, до времето на свети Патриарх Евтимий, т.е. до 14-ти век всичко вече е било преведено на старобългарски и тези текстове ние днес ги имаме."

Затова всеки, който иска да съпреживее събитията през Страстната седмица може да ги открие в Новия Завет, описани от учениците на Христос, евангелистите Лука, Матей, Йоан и Марко. Има ги и в новото приложение на Българската православна църква, в раздел Библия.