Урок по приемственост: Как една българка в Италия възпитава вяра и родолюбие

Може би най-голямото предизвикателство пред един православен българин, който живее извън страната ни, е да предаде на своите деца любовта към България и всичко българско – вяра, език, история, култура, традиции. При положение, че тези деца са родени и растат в чужбина, в чуждоезична среда, в страна с различна култура, традиции и религия. А често растат и се възпитават и в смесен брак.

Сънародничката ни Мария Маринова e родена в София през 1985г., но родът ѝ е от Ботевград. Завършила е езикова гимназия в град Правец, а след това в Софийския университет придобива бакалавърска степен по "Публична администрация" и магистърска - по "Европейска интеграция", след което започва работа в държавната администрация на България. Със съпруга си, Джовани, се запознават в Лондон и вече 10 години са семейство с две дъщери, на 7 и 5 години.

Днес Мария живее в Италия – вече повече от десетилетие, а ние я срещаме в българския храм в Милано, където са се венчали със съпруга ѝ. Там, в православната вяра, са кръстени двете им малки дъщери, които също бяха на богослужение като част от българската църковна общност "Свети Амвросий Медиолански", когато екипът на подкаста "Мост на вярата" гостува на общината.

Мария Маринова възприема православната вяра още като дете, благодарение на нейната баба Мария, която е израсла в рода на потомствени свещеници от село Осиковица, което се намира до Правец. Именно баба Мария води малката Мария в храма и съпътства нейните първи стъпки във вярата и църковния живот.

От свещеническия род в село Осиковица, през храмовете на София, до Българската православна църковна община в Милано, вярата на баба Мария живее днес в молитвите на нейните правнучки пред православните икони в Италия – какво е Църквата в настоящия делник на българката и вероятно нелек живот далече от родината?

"Откриването не беше трудно, защото аз водех църковен живот и в София, където преди това живеех. Просто дойдох в лоното на нашата Българска православна църква тук, в Милано. Какво е за мен тази църква? Това е моят дом тук, втори дом – домът на Господа. Това е мястото където се венчах, мястото, където са кръстени двете ми дъщери и мястото, където се чувствам не само близо до Бога, но и близо до моята България" – отговаря тя.

Още като съвсем младо момиче в София Мария е била част от обществото на православни младежи, които са се събирали на дискусии по въпроси за вярата и различни благотворителни инициативи. Години по-късно, вече в Милано дава отговор на въпроса – какво са за нея нашите сънародници от БПЦО в Милано:

"Тук се създават много хубави и трайни контакти, приятелства. Помагаме си, общуваме и извън църквата. Приятелства, които са много силни, защото се базират на вярата. Еднакво трудно ли е да живееш вярата си? Тука е по-трудно, защото нямаме църкви на всеки ъгъл, както в България. Понякога няма и кой да пее, а знаете, че е важно да има певец по време на светата Литургия и се налага дори ние понякога да пеем, жени, които нямаме такъв опит. Няма богослужения през седмицата, само в неделя. Няма друга българска православна църква в цяла северна и централна Италия, освен в Милано. Така че от тази гледна точка е по-трудно, но благодатта е същата и е силна" – казва сънародничката ни в интервю за специализирания подкаст "Мост на вярата", който посвети специално издание на православната ни общност в Милано.

• Българската православна църковна община в Милано

Днес Мария не просто живее в Италия – тя пренася България там. Тя е пример, че границите на родината не свършват на географската карта. И е доказателство, че дори далеч от дома, корените остават живи, стига да има кой да ги полива с вяра и да учи следващото поколение да произнася с гордост "Аз съм българче".

В сърцето на Милано, сред италианското ежедневие, Мария Маринова изгражда за децата си един малък духовен остров на българщината. И когато малките ѝ дъщери прекрачат прага на българската църквата в Милано, те вече знаят кои са. Чрез Евхаристията в храма "Свети Амвросий Медиолански" и споделените традиции, тя не просто възпитава дъщерите си, а гради невидимата нишка, която винаги ще ги свързва с България – независимо къде по света ще изберат да живеят. Защото любовта към родината не се предава чрез учебници, а се изгражда чрез личен пример – тухла по тухла, молитва по молитва. Защото тяхната майка е превърнала православната вяра в езика, на който сърцата им общуват с Бога.