Вяра в куфара на сърцето – Гергана Георгиева от Ирландия

Представяме ви една вдъхновяваща история за неугасващия български дух, за православната вяра, която носим от родния дом в куфара на сърцето си. Гергана Георгиева гради кариера в Дъблин като софтуерен инженер за националната авиокомпания на Ирландия. В един откровен сърдечен разговор родената в Кюстендил българка ни превежда през своя път – от осъзнатото решение за кръщение и черкуването в чужди православни църкви, до решимостта да даде всичко от себе си за съграждането на Българска православна църковна община – църква, градена не от камъни, а от човешки души и съдби.

Тази година българите в Дъблин посрещнаха заедно Великден с тържествена литургия, а Гергана споделя пред Радио България и подкаста"Мост на вярата" вълнението и мечтата си за редовно богослужение на роден език.

"Това ми беше мечта от ден едно, откакто стъпих на ирландска територия. Защото, където и да е човек, той винаги си носи вярата със себе си", споделя тя. "Няма по-хубаво от това да чуеш български език, да станеш част от българско тържество с нашите традиции за Великден, за Коледа, за Гергьовден. Аз съм Гергана и за Гергьовден бих искала да отида някъде, където да се радвам на българските обичаи и да се поздравим по български."

• Възкресение Христово в Дъблин с надежда за нова Българска църковна община

След 13 години живот зад граница, интересно е да разберем как Гергана е успявала да запълни празнотата от липсата на български храм и църковна общност на Острова.

"По принцип за празниците българите се събираме някъде по паркове или други места и празнуваме заедно. А за духовното – в Дъблин обикновено ползваме гръцката църква, в която доскоро можехме да ходим и тя ни е най-близката. Но българската църква си е винаги с нас. Аз винаги си нося с мен свети Георги, който ми е подарък от моите родители, и Света Богородица, така че вярата винаги е с мен", разказва тя.

Припомняме си думите на митрополит Антоний, че Църквата – това са хората и че за да се осъществи този градеж, освен Божията воля, се изисква и желание от тяхна страна. В този смисъл е и въпросът – дали лично тя има волята и решимостта да даде всичко от себе си, за да я бъде тази общност.

"Абсолютно. Ще помогна с каквото мога на драго сърце, за да се осъществи това дело, защото знам, че звучи като клише, но там, където има един българин, я има България. Така че, колкото повече българи се съберем, по-добре ще бъде и ще можем да се справим с това. Знам, че е много отговорно, знам, че има много стъпки. Разговаряла съм и с посланик Ваня Андреева и знам, че е доста отговорно, но аз не мисля, че е невъзможно. Просто трябва да се съберем и трябва да работим заедно", категорична е Гергана.

Впрочем, в Дъблин действат енории на няколко поместни православни църкви, но храмове имат само Гръцка православна църква ("Св. Благовещение" на 46 Arbour Hill в Стонибатър) и Руската църква ("Св. Петър и Павел", на Harold's Cross Road).

Нашата събеседничка сподели още, че в авиокомпанията работи с хора от много различни националности и интересът към българското богослужение сред нейните колеги е бил изненадващо голям. Повечето от колегите на Гергана са ирландци католици, но сред емигрантите има сърби и румънци, които нямат свои постоянни храмове и са проявили силен интерес към българското богослужение.

"Около мен има доста хора. Не само ирландци, а и от други националности. И когато им разказвах, че ще има българска служба, всички искаха да дойдат, но аз им казвах: "Чакайте малко, по-спокойно, първо дайте възможност българите да дойдат, пък тогава и вие". Но наистина хората имат желание да идват на църква – не само от българската общност. Има и много смесени двойки, които искат да покажат на своите близки нашите православни традиции, нашата православна вяра. Пък и се надявам скоро да има сватба, кръщенка..."

Това е съществена част от живота в една църковна община – заедно да се съпреживяват и радостите, и скърбите. Важно е да продължат да се събират в неделя за литургия и да привличат нови хора, за да може общността да расте и да крепне. А как сънародничката ни си новосъздаващата се общност след година или пет?

"Да има сватби и кръщенета, да е пълен храмът, за да могат да звучат тези прекрасни песнопения, тези молитви. Те са мехлем за душата. Поне за мен" – отговаря  без да се замисли Гергана Георгиева.

Стига да има желание, ще я има и тази църковна общност. Всичко друго ще дойде сякаш от само себе си – Бог ще добави това, което не им достига:

"Единствено само от нас зависи. Никой друг не може да дойде да ни го направи и ние просто да го ползваме. Ние сами трябва да си го съградим. Така е било винаги и така ще бъде", уверена е и тя.

През годината, в която работи проектът "Мост на вярата", опознахме много църковни общини и обобщавайки техния опит, си даваме сметка, че най-важният фактор са именно хората – тяхната вяра и любовта им към Бога, към Църквата и помежду им. Гергана допълни това наше убеждение:

"Когато човек като мен, който идва от България, за първи път си дава сметка какво му липсва, лека-полека започва да се бори, за да го постигне".

Макар да си даваме сметка, че отношенията ни с Бога са нещо много лично и съкровено, попитахме Гергана дали е посещавала богослужения, докато е живяла в родината. Тя сподели, че баща ѝ я е водил на църква, но се е кръстила в по-зряла възраст. Спомня си, че е била извън България, когато е стигнала до това решение и се е обадила на майка си за помощ. Кръщава се в Рилския манастир – осъзнато и зряло решение, за което днес казва: "Аз лично си го избрах".