Художничката Петя Константинова среща София с "хвърчащата" Прага

"Градовете, които обитаваме, всъщност обитават нас самите – промъкват се в сърцата и мислите ни, неусетно завладяват речта ни, опитомяват ни и ни правят като местните" – това е посланието, което прозира в изложбата на младата художничка Петя Константинова. Нейните картини с наивистични образи на котки, кучета, птици и силуети на къщи от "Хвърчащата Прага" са подредени в голямото фоайе на Чешкия културен център на ул. "Раковска" 100 в София. Откриването на изложбата привлече вниманието на десетки почитатели на цветното изкуство, а художничката дори проведе свой открит урок по рисуване с най-запалените почитатели.

Особеното в случая е, че от 10 години Петя Константинова живее в чешката столица Прага и оттам сега черпи вдъхновение за рисуване. Затова изпод четката ѝ излизат хора с големи шапки, които носят на главата си халба бира, а в други доминират силуетите на Карловия мост, Пражкият замък и катедралите, и онази мека светлина на фенерите, която играе с отраженията и сенките във водите на реката. Този май обаче Петя прекара цяла седмица в София и нейни картини участват в откриващия се салон "Арт наив" на ул. "Шипка" 6 в София. Това е нов формат на Съюза на художниците, който събира наивисти от цял свят в България.

Коя всъщност е Петя Константинова? Родена е в Стара Загора. Завършва образованието си в Пловдив и София, а професионалният ѝ път преминава през издателство за техническа периодика. Неочакван здравословен проблем я изправя пред дилемата дали да продължи професионално в среда, където се работи на високи обороти или да забави темпото за кратка почивка и преосмисляне на всичко преживяно дотук. И така Петя се озовава в света на картините и рисуването, нещо, което е пазила скрито дълбоко в себе си. Оттук нататък всичко се преобръща и тя започва да сбъдва мечтите си. Макар да няма художествено образование, през последните 13 години Петя се занимава основно с рисуване. Нейни картини са излагани както в България, така и в Чехия, Германия, Полша, Белгия и Люксембург. Канена е да участва и като илюстратор в различни издания, като си партнира с издателства от България, Чехия, Румъния и дори Китай.

"Рисуването е съпътствало целия ми живот по-скоро като хоби, а професионалният ми път вървеше в посока издателство, рекламна агенция, маркетинг и пиар отдели. Но напрежението в работата ми беше доста високо и се отрази на здравето ми, дори попаднах с проблемна язва в болница" – разказва в интервю за Радио България Петя Константинова:

"В един момент си дадох сметка, че този ритъм не е по силите ми и трябва да го променя. Но в началото нямах ясна концепция как да променя нещата,  какво да спра. Човек си казва, че ще забави ритъма, ще си почива повече, няма да се ядосва. Обаче така не става. След това пак се връща в същия коловоз и пак набира същата скорост. Решението дойде емоционално. Просто дойде момент, когато не можех вече да работя в напрежение. Има хора, които са издръжливи, аз не съм такъв човек. И един ден просто напуснах работа. Като осъзнах какво съм направила, паниката ме заля двойно повече. Но нито за миг сега не съжалявам. Благодарна съм на този момент, който съм отлагала много дълго. Но нямах концепция как да се променя. Защото на 33 години да си регистриран в бюрото по труда с образование, с езици, направо си звучеше срамно и страшно. Оставайки си вкъщи си казах, че веднага трябва да почна да си търся работа. Но в периоди, когато човек се чувства зле, обикновено се обръща към някакво занимание, което да го разсейва и да му даде спокойствие. При мен това беше рисуването. Просто докато ходих по интервюта за работа,  рисувах много повече, отколкото преди. И в един момент вселената сякаш се обърна към мен и ми подаде ръка, защото получих покана за изложба и то в Люксембург. Точно в момент, в който бях намерила вече работа и бях започнала отново в маркетинг среда, дойде поканата. Бях подарила своя картина за един рожден ден, а част от гостите живеят и работят в институциите в Люксембург. Харесаха картината, поискаха и други картини и след месец получих покана от български клуб в Люксембург да бъда техен гост с изложба. Така се завъртяха нещата с рисуването. Изложбата беше успешна и си казах, че искам да реализирам друга своя мечта – да направя авторски мой календар. Инвестирах реално в себе си. Вече знаех как става, какъв е процесът, предпечатна подготовка и с тези познания създадох първия си календар. Спомням се, че пуснах общо 200 бройки и като ги показах в интернет, хората ги поръчваха, а аз им ги носех на крака до посочен адрес и това ме радваше."

"Артистите, които търсят изява чрез социалните мрежи вече са много, но тогава не беше така – спомня си художничката. А най-много се радва, когато вижда възторг в очите на публиката. – Да получиш оценка от непознати е много повече от това да се харесаш на приятелите – казва Петя и добавя, че тъкмо в това е успехът да добиеш самочувствие заради оценките и ласкавите думи от много почитатели. "Аз дори не смея да нарека себе си художник, защото нямам все още това самочувствие, но пък започнах да набирам увереност, че правя нещо смислено" – споделя художничката за своя опит в рисуването:

"До някаква степен тази публичност на социалната мрежа ми даде достъп до публиката и започнаха поръчки от издателства, рекламни агенции, дори от фирми, които нямат нищо общо с изкуството. Тази корпоративна публиката  ми дава вяра, че правя нещо смислено. Забелязвам и че тези, които харесват картините ми, са хора, с които имам много сходен вътрешен ритъм, сходна емоционалност или в конкретния момент те припознават някаква своя емоция в това, което аз съм нарисувала. Много лесно влизам в контакт с публиката. Много ми се иска изкуството да бъде някакъв мост между хората. много съм благодарна, че рисуването ме среща с прекрасна публика. Това е, може би, най-ценният дар, който получавам като обратна връзка. Едно изкуство, в което няма думи, но много лесно се разбирам с другите тъкмо чрез изображенията и картините." 

А вдъхновението е навсякъде, казва художничката. То може да дойде само от кратък жест на милосърдие или на нежност от непознат човек. Дори да видиш как някой се е спрял на улицата, за да погали котка, или да видиш човек, който се навежда, за да премести охлюв от тротоара обратно в тревата – всичко тези неща събуждат сетивата на художника. Според Петя всеки носи доброто в себе си и ако днес някой е лош, то е защото някой е обърнал душата му на "грешната страница".

"Винаги съм търсила метафората в една рисунка. Нещата не бива да са буквални. Трябва да има история, да има нещо скрито. По-скоро авторът казва това, което чувства, но оставя зрителя да развие своята история. Винаги да има една такава закачка. Например ако мъж и жена са заедно, погледите обаче гледат в различни посоки и ти започваш да си създаваш история около това. Те защо не гледат в една посока? Малки детайли, които обаче могат да насочат мисълта ти към съвсем различна интерпретация. В една картина можеш да видиш много неща, ако имаш очи да ги видиш. Рисуването изисква труд и постоянство. Това е труд – да си наложиш ритъм, да завъртиш колелото на фантазията. Да, лесно е човек да се подхлъзне и да си каже: днес не ми се рисува, днес ще си почивам. Затова си налагам да седна пред листа, понякога дори да си разлея боята отгоре и да видя какво ще видя в това петно, в какво мога да го превърна. Просто човек трябва да потърси това, което му доставя удоволствие. За един може да е писане, за друг рисуване, за трети пътешествие. Понякога, за да излезем от една трудна ситуация, просто трябва да сменим гледната точка. Например едно пътуване те вкарва в друга среда, в друга ситуация и понякога проблемът, който си имал, се сменя с друг. Примерно гониш влак или пък си сбъркал посоката, това пак ти помага да изместиш фокуса, ако преди това си мисъл върху даден проблем, сега трябва да решаваш друг. И никога не е късно да откриеш някой свой нов талант, просто трябва да се свържеш със себе си и да си отделиш време."