Рене Карабаш за това как се пише роман, достоен за "Букър" 

"Писателят трябва да пише, без да мисли за награди!", убедена е Рене Карабаш, чийто роман "Остайница" беше на крачка от спечелването на "Букър", с което отново, след "Времеубежище" на Георги Господинов, съвременен български писател показа, че литературата ни е достойна да заеме своето място на световната сцена. В тазгодишното издание на конкурса участваха 128 книги, преведени на английски език и издадени във Великобритания и/или Ирландия през последните 12 месеца.  Според регламента журито избира 13, които са в т.нар. дълъг списък, от който по-късно се селектират 6 заглавия, състезаващите се за приза, между които беше и романът на Рене Карабаш.  

"Остайница" (което означава жена, която доброволно се заклева да живее като мъж, за да поеме ролята на глава на семейство – традиция, известна от патриархалното общество в Северна Албания) обаче вече има и други, не малко престижни награди зад гърба си – националната литературна награда "Елиас Канети", номиниран е за Роман на годината на Националния дарителски фонд "13 века България" и печели литературната награда "Перото". А историята, която  разкрива живота на т.нар. "заклети девици" в Албания завоюва сърцата на читатели по цял свят. Нейният автор Ирена Иванова, която е поет, писател, сценарист и драматург, представяща се с литературния псевдоним Рене Карабаш, си спомня: 

"Разбира се, имаше проучване по тази тема, тъй като тя е доста сложна и се отнася до т.нар. албански закони "канун".  Има ги на определени места на Балканите, но не и в България. Отне ми около 2 години четене на книги и гледане на документални филми за тези "заклети девици", прегледах и много техни интервюта, четох и за значението на албанските имена, тъй като за мен е изключително важно имената на моите герои да отразяват съдбата им. Вярвам, че всеки идва със своето име на този свят и това се отразява по определен начин  на живота ни."

Романът "Остайница" не успя да вземе наградата "Букър", но  вече е преведен на 23 езика, а бразилското му издание се превръща в първия български роман, публикуван в държавата. В края на 2023 г. Мари Врина- Николов печели приза на френския PEN клуб с превода му, а наградата Gulf Coast Translation Prize в САЩ бе връчена на  Изидора Анжел за английския му превод, който през 2025 г. получи и престижната награда HEIM на американския PEN клуб. Книгата е номинирана и за шведската литературна награда Prisma и е включена в класацията "21 най- добри предстоящи книги на 2026" на литературния книжен клуб на певицата Дуа Липа. Рене Карабаш с усмивка споделя:

Със сигурност е предизвикателство за всеки от моите преводачи, но смятам, че те са се справили чудесно и не случайно преводите им печелят толкова награди по света. Старая се да не се намесвам, защото им имам доверие, но все пак те имат и доста въпроси към мен относно някои части от текста или  остарели български или турски думи. Изненадва ме, но при всеки превод преоткривам романа си. Дори има неща, за които разбирам че съм ги  написала, благодарение на новите си преводачи и новите читатели." 

Според Рене Карабаш  наградите не са лошо нещо, защото една книга става доста по-видима, разпознаваема и разбира се по-четена, но допълва:  

"Лично за мен има и друга страна. Понякога казвам, че наградите са голямо проклятие за твореца, защото те изваждат от света, в който твориш, и ти налагат да влезеш в света на егото, а ако не си работил върху себе си, има сериозна опасност да полетиш твърде високо. От друга страна вече има много големи очаквания към теб и ако имаш силен вътрешен критик, или си перфекционист, това може много да навреди на писането ти, защото мислиш постоянно само върху това как да направиш отново толкова успешна книга."  

Авторката споделя и своята рецепта за това как трябва да се пише, независимо дали твоя книга вече е спечелила награда или не: 

"Мисля си, че всеки писател трябва да успее да влезе в стаята си и да не мисли за награди, а когато пише – да се посвети на себе си и другите, без да се интересува от това дали ще се чете тази книга, дали ще бъде номинирана… Орхан Памук говори за два вида разказвачи – едните, които творят чрез ум и логика, и другите – като малко дете, което се забавлява и играе чрез писането. Според мен е важно да има баланс между двете, защото и това, което сме изпитали по време на писането, се отпечатва на листа и може да бъде усетено от читателите."