"Българи от старо време" – най-обичаната и най-играна българска оперета

"Българи от старо време" е най-популярната и най-четена до днес повест на големия български поет, писател, журналист, етнограф и деец за национално освобождение Любен Каравелов (1834 – 1879). Дори критично настроени към белетристиката на този творец литературни историци като Боян Пенев и Михаил Арнаудов отбелязват, че това е "най-хубавата от всичките Каравелови повести", че трябва "да признаем известна оригиналност и известен талант на нашия автор", дори че той "на много места в своята повест се проявява като значителен художник". Времето и мястото на действие е през 50-те години на XIX век в родния град на Каравелов – Копривщица, където се развихря комичен български вариант на вечната история за Ромео и Жулиета (известна много преди едноименния шедьовър на Уилям Шекспир, още от древногръцките митове и "Метаморфозите" на Овидий). В своята версия на драмата на двама влюбени, разделени от враждата на родителите си, Каравелов описва основните традиции и ценности, но и най-големите недостатъци на българите и българското общество от времето на националното ни Възраждане: консерватизъм, инертност, невежество, суеверия, ограничен кръгозор и маловажни жизнени цели, безкрайната българска игра на взаимно надлъгване и изнудване.

Разбрали за взаимната симпатия на децата си – Лила и Павлин, двама заможни и уважавани граждани на Копривщица – Хаджи Генчо и Дядо Либен, решават да оженят младите. Но в хода на срещите по уговарянето на сватбата бащите успяват да се изпокарат така, че развалят годежа пред цялата общественост. След скандала обаче българските Ромео и Жулиета, увлечени от пламенна любов, каквато по думите на Каравелов "съществува само в младите и неразвалените души", дръзко се противопоставят на деспотичните си родители и се опитват да отхвърлят остарелите угнетяващи патриархални догми. Както във всяка комедия, финалът е щастлив – влюбените се венчават с помощта на Дядо Либен, а разкаялият се Хаджи Генчо започва често да се възползва от гостоприемството на своя сват и неговото чудесно вино.

Оперетата "Българи от старо време", написана специално за Държавния музикален театър (днес Национален музикален театър "Стефан Македонски" – единственият театър в София, където повече от 100 години се играят оперети и мюзикъли), се появява на сцена за първи път на 24 януари 1959 г. Авторът на музиката – Асен Карастоянов (1893 – 1976), е високообразован композитор и диригент, завършил Висшето музикално училище в Берлин, специализирал композиция и теория на музиката в престижни академични институции – École Normale в Париж и Лайпцигската консерватория.

Българските изследователи го определят като "майстор на песента, който обича мелодията и умее да я създава" и "винаги е виждал пътя към българско национално музикално творчество само върху базата на фолклора" (Боянка Арнаудова). "Непоклатим творчески принцип при Карастоянов е да пише максимално достъпно за най-широки кръгове. На този принцип се подчиняват всички без изключение жанрове и форми..." – пише доайенът на българското музикознание Венелин Кръстев.

Заедно с либретиста – известния оперетен актьор Коста Райнов, Карастоянов оставя името си в родната история с първата българска творба в жанра на оперетата по национална класическа литература. До края на ХХ век "Българи от старо време" се превръща в абсолютна репертоарна класика с рекорден брой постановки и спектакли, оценени високо и от чуждата критика при гастроли в Русия и Чехословакия през 70-те години на миналия век. Според биографа на композитора Евгени Павлов: "на "Българи от старо време" по всяка вероятност принадлежи "абсолютният рекорд" – надали някоя друга музикално-сценична (а може би и театрална) пиеса е имала в нашата страна толкова представления". Последната премиера на най-играната и най-обичана родна оперета беше в началото на март 2026 г. на сцената на Държавна опера – Варна.

Националната представителност на заглавието се дължи на привлекателната тема и яркия комедиен сюжет, свързани с традиционните представи, вярвания, нрави и обичаи на родовосемейната общност и патриархалния български бит от епохата на Възраждането. Литературният първоизточник е талантливо преобразен в драматизацията на Коста Райнов и народностно-виталната музика на Асен Карастоянов. В центъра на конфликта са колоритно-индивидуализираните, но еднакво тиранични национални характери на нашенските Монтеки и Капулети, а около безкрайните им препирни се завихрят съдбите на цели две влюбени двойки – децата им Павлин и Лила и ратаите Иван и Янка.

Стремежът на либретиста е максимална близост до оригинала, но за да отговори на драматургичните изисквания на жанра и да подсили комедийната интрига, той прави известни промени във фабулата, добавя авторски диалози и поетични текстове, както и второстепенни персонажи с комедиен характер, най-ярка от които е ратайкинята на Хаджи Генчо – Янка. Остроумна и чевръста, хитрушата се превръща в централен образ, а дуетите ѝ с Иван – в хитови страници от оперетата.

Музиката на "Българи от старо време" носи характерните за творчеството на Асен Карастоянов стилови особености: ярка мелодичност, простота в изказа, песенен характер, който в оперетата въздейства емоционално с народностното си звучене и с интересните комбинации от фолклорни ритми. Наред със запомнящите се лирични арии и шлагерни дуети, силен драматургичен ефект имат хоровете и танцовата сюита от Годежарската сцена, която с жизнерадостния си метроритъм и плътна оркестрация напомня "Тракийски танци" на Петко Стайнов. Музикално-драматургичните достойнства на "Българи от старо време" далеч надхвърлят обществената необходимост в жанра от края на 50-те години на ХХ век. Ярката сценичност на творбата я превръща в национална репертоарна класика, която дава на всяко следващо поколение постановчици и артисти възможности за нови сценични интерпретации.