Изкуството да пазиш корена: Житейската траектория на Магдалена Неделчева в Цюрих

Човешките пътища често изглеждат хаотични, нелогични и изпълнени с парадокси. Какъв по-голям парадокс от това да тръгнеш от Шумен – от земите, където някога разцъфтява Плиско-Преславската книжовна школа и се ражда Златният век на българското слово – да завършиш славянска филология, закърмен с тази вековна писмена традиция, и да заминеш да търсиш себе си в Швейцария? Точно това е житейският път на Магдалена Неделчева – филолог и преподавател по български език, която днес живее и работи в Цюрих.

На пръв поглед това търсене на своето място в света изглежда като отдалечаване от всичко, на което принадлежиш, от своето призвание, от самия себе си и собственото си назначение. Но в тези наглед объркани наши човешки решения Премъдрият и човеколюбив Бог намира начин да "употреби" знанията ни, да впрегне уменията ни в нещо добро и полезно и в крайна сметка да ни помогне да намерим своето истинско място – колкото и хаотично да го търсим и колкото и да се отдалечаваме привидно, географски от него.

Попаднала и установила се в Алпийската федерална република, Магдалена Неделчева се превръща в нещо много по-голямо от емигрант – тя става своеобразен съвременен мисионер на онази преславска книжовна памет, призована да пази и разпространява езика ни далеч от родината.

Житейската траектория на филоложката от Шумен доказва, че нищо в този свят не е случайно. Разговаряме под високите готически сводове на цюрихския храм "Предигеркирхе", сред неговата хладна и респектираща строгост. Храмът се намира в непосредствена близост до Централната библиотека на Цюрих – мястото, където в древните трезори се пази безценният "Кодекс от Райхенау" с вписаното в него име на свети Методий, свидетелстващ за пребиваването на славянския първоучител по тези земи.

Тази географска и духовна пресечна точка сякаш безмълвно ни напомня, че нишката на българското слово и святост никога не се е късала в сърцето на Европа. Днес, на броени крачки от вековния пергамент, Магдалена просто продължава същия този невидим План.

"След като завърших Шуменския университет със специалност "Българска и руска филология", пожелах да проуча възможностите и в други университети. И така дойдох тук. В началото започнах работа, която не беше по професията ми, за да мога първо да науча езика – местния швейцарски немски. Тъй като в училище бях учила само стандартен немски (хохдойч), трябваше тепърва да овладея швейцарския диалект.

Постепенно успях да прибера и сина си тук. Той израсна в тази среда, запозна се с местната култура и в момента завършва успешно магистратура в Цюрихския университет. Изключително сме доволни от живота тук – чувстваме се спокойни."

Когато швейцарската система отказва да признае филологическото ѝ образование и я принуждава да започне работа извън професията, изглежда, че връзката със словото е прекъсната завинаги. Но точно тогава, когато човек се чувства най-отдалечен от корена си, се ражда истинското му призвание. Бог не позволява на знанието и сърцето, захранени от шуменския извор, да останат безполезни. Вместо да прекърши духа ѝ, този сблъсък с чуждата реалност я връща към нейната изначална мисия. Магдалена намира своя начин да се реализира – тя се посвещава на българските деца, за да не изгубят те живата нишка с родината.

"Обучавам на частно български деца, които са родени тук, в Швейцария. Основната ни цел е те да научат майчиния си език, за да могат да четат, да пишат и да общуват по-лесно. Искам, когато се върнат в България, да нямат езикова бариера и да разговарят спокойно с бабите, дядовците и роднините си."

Магдалена не просто преподава граматика, тя спасява паметта на рода ни в чужбина. В свят на глобализация и размити идентичности тя не позволява на нишката между поколенията да се скъса, за да знаят тези деца кои са и откъде идват, когато прегръщат близките си в България. Но благородният ѝ стремеж отива още по-далеч, превръщайки се в значим капитал за цялото ни общество: тя подготвя бъдещия интелектуален елит, който утре ще свързва двата свята. "Подготвям децата, които са родени, израсли и получили основното си образование тук, в Швейцария, за да могат да продължат своето висше образование в български университети" – казва тя.

Двадесет години в чужбина са достатъчно време, за да свикнеш с ритъма на Швейцария и да се почувстваш спокоен там. Но, за да намериш истинския мир в душата, се изисква нещо повече от социална интеграция – изисква се духовен пристан, където родното слово се излива в молитва. За Магдалена този пристан се оказва българската църква в Цюрих, където нейното лично търсене на смисъл се среща с бащинското напътствие на един съвременен пастир.

"В началото не знаех за съществуването на нашата църква – спомня си тя. – Постепенно, чрез Фейсбук и интернет, започнах да се интересувам, намерих я и така, малко по малко, започнах да идвам на службите. Отец Йордан е изключително добър човек. Той ни въведе в самата вяра, в живота и в българското общество тук, в Цюрих. Помага ни с абсолютно всичко, с каквото може."

• Българската православна църковна община в Цюрих – I част
  
  
• Българската православна църковна община в Цюрих – ІІ част

Това споделено съществуване между пастир и паство ражда една истинска християнска симбиоза. Около Христос и фигурата на отец Йордан се гради не просто енория, а живо, органично общество от хора, които осъзнават, че вярата е дело на жива безусловна любов и взаимна помощ. Магдалена и енориашите от БПЦО "Св. Георги Победоносец" бързат да отвърнат на грижата с грижа, като помагат с каквото могат на отец Йордан Пашев и даряват в общността от своите умения и време за благото на другия.

"Да, естествено. Винаги когато той се нуждае от нашата помощ, ние сме насреща. Помагаме във всеки един момент – било то като приготвяме храна, или просто с присъствието си. Гледаме винаги да бъдем на богослуженията. Също така се учим на много неща от него – той ни насочва в правия път, изслушва ни и ни подкрепя."

За нея отец Йордан е истински обединяващата фигура на тази общност:

"Той обединява всички ни, приобщава ни и ни събира. Отец Йордан е изключително добър, умен и образован човек, който се старае във всичко. Тук се срещаме с много интелигентни хора, общуваме помежду си и обсъждаме различни теми. Събираме се най-вече по празниците – Великден и Коледа са задължителни за всички нас, когато е възможно."

Този български духовен остров в сърцето на Швейцария обаче не остава изолиран зад стените на храма. Напротив – той се превръща в ярък посланик на православието, който буди искрено любопитство и печели дълбок респект сред местното швейцарско общество. Традициите ни, изнесени отвъд затвореното пространство на енорията, стават повод за жив диалог и среща на култури. Празници като Йордановден (6 януари)пренасят родната духовна радост директно по улиците и бреговете на Цюрих. "Това са най-веселите ни празници, особено Йордановден, понеже тогава отец Йордан е именник" – разказва с усмивка Магдалена:

"Приготвяме много храна и се събираме на Цюрихското езеро. Отецът хвърля кръста във водата и въпреки че е зима, винаги се намират достатъчно млади доброволци, които се хвърлят в студените води, за да го извадят... Винаги, абсолютно винаги се намират доброволци. А след това, разбира се, подобаващо празнуваме именния ден на отец Йордан."

Въпреки сдържаността на местните жители, този необичаен и зрелищен ритуал на езерото неизменно привлича погледите на случайните минувачи:

"Хората се спират, гледат ни и това събужда у тях голям интерес към православието – споделя тя. – Започват да ни разпитват защо го правим, какво означава ритуалът, а ние с радост им разказваме. Цюрихското езеро е любимо място за разходка в свободното време, така че винаги има много хора, които се отбиват и ни наблюдават с любопитство."

Този жив интерес на обикновения швейцарец обаче не е просто празно любопитство, а израз на една много по-дълбока културна особеност – швейцарското общество се отличава с изключителен и вкоренен религиозен респект към различните общности:

"В Цюрих има много църкви и най-различни общности – обяснява Магдалена. – Тук никой не съди другия според вярата му. Всеки проявява искрен респект към религията на отсрещния и към традициите на съответната общност."

Връхната точка на това вливане на родните православни традиции в местната история е участието на българската общност в традиционния празник на раннохристиянските покровители на Цюрих – светците-мъченици Феликс и Регула. В сърцето на Европа, Магдалена преживява едно дълбоко, вселенско православно единство, в което българите участват като равни и достойни съхранители на общохристиянската памет.

Тя описва тържественото литийно шествие в чест на светците като изключително тържествено, носят се хоругви и се върви с молитвени песнопения:

"Тръгваме от "Линденплац" (Lindenplatz) и в него се включват представители на всички православни църкви в града – българската, руската, сръбската, както и коптите. Спомням си, че тогава за първи път чух и разбрах за коптската християнска общност. Тези източни християни са изключително интересни като култура. По време на това литийно шествие православната общност пренася икони и символични дарове, за да почете паметта на светците-мъченици, загинали заради Христовата вяра по тези земи. Извървяваме целия път до най-известната катедрала на Цюрих – величествената "Гросмюнстер". Тя е едно от най-посещаваните и знакови места в града, а за нас е вълнуващо събитие, което ни обединява и ни кара да се чувстваме част от нещо голямо."

В този ден на вселенска памет българското присъствие оставя своята специфична, топла и гостоприемна следа чрез споделянето на хляба и трапезата. "За този ден ние, българите, винаги приготвяме много храна, която е традиционна за нашата страна, и я споделяме с останалите", казва Магдалена.

Тръгнала някога от Преславската люлка на буквите, за да се изгуби привидно в швейцарското ежедневие, днес Магдалена е призована от Бога да върши същата онази мисия – да пази словото чисто и живо за следващите поколения. И докато в Цюрих има хора като нея, които учат децата, родени далеч от родината, да пишат на кирилица и да обичат корена си, България ще пребъдва – голяма, непреходна и свята, навсякъде по света. Нейният житейски път е живото доказателство, че границите на една нация не се чертаят от географските карти, нито се заличават от емигрантския хаос. Те се пазят там, където има памет, вяра и език.