Вера Немирова: "Бих искала да сложа България на пиедестала, който е заслужила"

"Страната ни е малка, но богата на култура и нашето самочувствие трябва да порасне – като нация, творци, народ, стойностна система" – смята режисьорката, призната за една от най-ярките личности в съвременния европейски оперен театър.

В последния четвърт век името на българката Вера Немирова се превърна в символ на професионализъм от най-висока класа на оперната сцена в Европа. Родена в София, тя е потомка на бележит творчески род: майка ѝ е оперната певица и педагог Соня Немирова, баща ѝ – оперният режисьор Евгени Немиров, дядо ѝ – известният писател Добри Немиров. Година след смъртта на баща ѝ, през 1982-ра Вера и майка ѝ заминават за Германия и се установяват в Рощок. През 1996 г. Немирова завършва престижното Висше училище за музика "Ханс Айслер" в Берлин със специалност оперна режисура. Получава и второ висше образование на режисьор в медиите: кино, телевизия и видео. От 1998 г. започва творческа дейност с изяви в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния, България, Словакия.

Една от първите ѝ много успешни постановки е на оперетата "Графиня Марица" от Имре Калман във Виенската народна опера. Следват хитове на Верди, Вагнер, Пучини и Чайковски, реализирани в Бон, Дрезден, Франкфурт на Майн, Люцерн, във Виенската и Берлинската държавна опера, на Залцбургския фестивал. От 2010 до 2012 г. Вера Немирова поставя цялостно тетралогията на Вагнер "Пръстенът на нибелунга" във Франкфурт на Майн, а през 2017 г. реализира втората опера от цикъла – "Валкюра", на Великденския фестивал в Залцбург под диригентството на Кристиан Тилеман. Многократно номинирана от престижното издание Opernwelt в категорията "Най-добра постановка на годината", през 2021 г. тя е предложена и за "Режисьор на годината" за "Дон Карлос" от Верди в Sepmeroper – Дрезден.

През 2008 г. Вера Немирова за първи път поставя в България – "Момичето от златния Запад" на Пучини в Софийската опера. Следват покани от почти всички български оперни театри. В последните години тя работи предимно във Варна, където на 7 юли 2026 г. бе представена "Вагнер Гала", спектакъл с откъси от "Валкюра" с великолепен състав европейски солисти, дирижирани от Светослав Борисов.

Разговорът започва с поздравления за отличието "Режисьор на годината" на първите "Тракийски награди за класическа музика", учредени от Соня Йончева. "Изключителна чест и голяма радост" за Немирова, която смята, че подобно признание я задължава да бъда още по-добра, по-силна и още повече да се налага в театъра, особено като жена режисьор. Тя с удоволствие си спомня съвместната работа със Соня Йончева в "Дама Пика" във Варненската опера: "Тя дебютира в ролята на Лиза в моята постановка тук, във Варна. Беше изключителна среща! Все едно на две Халееви комети! Такава енергия пръскаше от тази творческа среща, че ние си пожелахме в най-скоро време отново да работим заедно".

Вера категорично се определя като българка, но тъй като от десетгодишна живее в Германия и е научила своя занаят там, казва: "българка съм, но съм немски режисьор". От детството в България ярък спомен ѝ остава постановката на баща ѝ – "Продадена невеста" в Плевенската опера, когато майка ѝ пее главната роля на Марженка, а шестгодишната Вера участва в детския хор. "Детството ми в България беше наситено с най-различни опити, емоции, цветове, вкусове, мирис на печени чушки и тиква. Из красивите стари улици на София ние бяхме една голяма група диви деца, които по цял ден играеха навън. Когато се преместихме в Германия всичко изведнъж се промени – целият свят, тези вкусове ги нямаше вече.

Стъмваше се рано. Децата, с които учех заедно, си лягаха раничко, а не играеха на улицата навън до 10 часа с мен… беше странно. Затова всяко лято в България за мен беше дългоочакван момент на зареждане на батериите с нови впечатления, нови приятели. Но най-любимата ми игрална площадка винаги е била театърът. За мен това беше най-интересното място, където аз откривах какви ли не неща и – най-накрая и самата себе си, моята професионална насока".

Желанието да бъде оперен режисьор се появява, когато майка ѝ получава ролята на Турандот: "В Рощокския театър дойде един режисьор от "Комише опера" – Берлин, тогава асистент на именития Хари Купфер. Аз следях репетиционния процес, защото след училище отивах в театъра при моята майка да я взема от репетиция и да се прибираме заедно… Това, което видях, беше просто потресаващо… Тя не беше китайска принцеса, а беше жената диктатор във военен шинел, но с бяла нощница отдолу – чистата ѝ душа и твърдата мантия върху нея, жена войник... Това много ме впечатли. Режисьорът точно ѝ обясняваше какво иска от нея. Тя в началото малко му се опъваше, но все повече и повече виждах как той я убеждава и тя стана един от неговите най-големи поддръжници в този театър. И си казах: "Искам това да го правя!". Водих си записки в една тетрадка, винаги си пишех кой символ зад какво стои. Това да сътвориш един собствен, нов, досега несъществуващ свят на сцената беше за мен изключително интересен процес".

Вероятно още тогава Вера се влюбва в т. нар. "авангардно" течение, характерно предимно за немскоезичния музикален театър днес. Наричат я авангарден режисьор, който често предизвиква спорове, но критиката отбелязва и нейното "внимателно балансиране между традиционната практика и съвременните тенденции". "Да, тогава се самоопределих като такава" – признава Немирова, "но аз по принцип не искам да предизвиквам спор заради спора. Искам просто да разказвам историите по най-хубавия, най-интересния начин. И не става дума тук само за естетическата опаковка, а за съдържанията, които виждаме…". Според нея "авангардното е да проникнеш толкова дълбоко в нещата, толкова чувствително да освободиш тяхното ядро от най-различни пластове, че да се види и да проблесне самата същност, самото ДНК на произведението. Това е по-авангардно, отколкото плоската провокация заради провокация".  

Припомням ѝ изказване на нейната майка, която приживе ѝ беше верен сътрудник: "Вера е голямо дарование. Където и да иде – само това казват. Тя е обичана и носена на ръце от солистите, от хора, от целите ансамбли, с които е работила. Това Вера го може, тя има дарбата да сплотява". "О, знаете ли – възкликва Вера – вчера чух едно противоречиво изказване от един оркестрант тук, във Варна, който каза: "Ти си най-мразеният режисьор тук, защото знаеш какво искаш и си го изискваш, и искаш да работиш". Ами едното върви с другото. Най-страшното е ансамбълът да е равнодушен към теб. Според мен наистина са и двете – любов и стрес. Да, причинявам! Изкарвам ги извън комфортната им зона, естествено… Това обаче винаги е в полза на процеса. А тази обич – аз се нуждая от нея жизнено, защото когато твориш в любов към едно произведение, тази любов минава от образите, които изграждаш и обичаш – към самите изпълнители, които също по някакъв начин са свързани с тях и ти ги обичаш като твои деца... Самите певци – те са като деца. Те имат нужда от това да бъдат обичани, разбирани и носени на ръце. Аз не постигам своите идеи по пътя на това, че се налагам над тяхната воля, а по пътя на убеждението… Ние всички се борим за една кауза, а тя е: по най-красивия и най-честния начин да разкажем намеренията на композитора на нашата съвременна публика".

Сред любимите ѝ оперни певци са солистите, с които дойде за "Вагнер Гала" във Варна: Надя Стефанов, Хайко Бьорнер, Олафур Сигурдарсон, Йорданка Дерилова. Познава ги от различни продукции по света, в които ги е срещала. "Те дойдоха тук, в България, при много трудни условия за някакъв отрицателен период да направят с мен емблематични откъси от "Валкюра"… имахме буквално четири дена за всичко. Това става само с разбирателство, любов, отдаденост на процеса и огромно доверие към личността на режисьора".

Нейната любовна история с Вагнер започва още в ранна детска възраст. "Бях на 9-10 години, когато отидохме в Германия. Майка ми получи ролята на Сента в "Летящият холандец". И тази действителност, която Вагнер описва като композитор и автор на либретото, се препокриваше с реалността в града, в който живеехме – край Балтийско море, в Рощок. Сивите цветове, наплъстеното небе, морето, архитектурата, хората, техният темпоритъм, техният темперамент. Всичко това беше много интересно, съзвучно с произведението, с което майка ми се занимаваше. И аз като дете рисувах безброй детски рисунки по темата: призрачния кораб на Летящия холандец, вярната Сента, която го чака… Беше много впечатляващо. Чрез Вагнер учих и моя немски…". Точно затова първата опера на Вагнер, която поставя във Варна, е "Летящият холандец", реализиран с диригента Светослав Борисов. През пролетта на 2027 г. се очаква възстановка на нейната версия на тетралогията "Пръстенът на нибелунга" във Франкфурт. А варненската "Вагнер Гала" е с декор на световноизвестния сценограф Харалд Тори костюми на Йенс Килиан от Залцбург. "Залцбургският фестивал ни ги даде на заем. Тези костюми имат много интересна история, защото са от постановка от 2017-а, която направихме в памет на легендарната версия на Херберт фон Караян от 1967 година. Преплитат се най-различни нишки в тази "Валкюра" – всъщност не цялата, емблематични фрагменти от нея в рамките на една Вагнерова гала. Но това не изключва да я направим догодина пак – цялата". Според Вера Немирова българската публика отдавна е подготвена за творчеството на Рихард Вагнер и след успеха на Софийската опера другите градове също трябва да се постараят да реализират поне една от тези прекрасни опери, защото "музиката е феноменална, няма равна по красота!".

От няколко години Немирова е първи постоянен гост режисьор на Варненската опера. "То стана моето второ творческо "у дома". Аз вече с единия крак съм тук. Много обичам да идвам, обичам си ансамбъла и да правя специално за тях разни нечувани неща. Вече пети сезон съм тук и това личи. Публиката също търси и пита за повече и още по-интересни предстоящи събития". На въпроса какво да очакваме следващото лято, тя заявява, че "още е тайна, защото не сме съвсем готови с безбройните проекти и идеи. Ако питате мен, бих искала да направя нещо като Брехт – Курт Вайл. И то като мултижанров спектакъл с ансамбъла на Варненската опера, но и с прекрасните актьори, които са тук. Творческо приятелство вече ме свързва със Стоян Радев и Веселина Михалкова". Това желание веднага подсказва заглавието – "Опера за три гроша". Варна трябва да се готви за идването на Меки Ножа.

За българските музиканти и мястото им на световната сцена тя коментира: "Все още сме малцинство, но високо се ценят бисерите, които идват от тази малка, но прекрасна страна с огромен потенциал. Нашите музиканти, които са посланици на България извън страната, разгръщат таланта си в световните оркестри – например Виенската филхармония с нашата концертмайсторка Албена Данаилова… Имена на оперната сцена като Красимира Стоянова, Веселина Кацарова, Надя Кръстева. Има и в ансамблите на не толкова големи и значими градове много български сили, които поддържат основния репертоар. Една от тях беше Соня Немирова – моята майка, името ѝ дълги години беше на афиша на Рощокския театър. Сега има и други, нови поколения. Тоест – без българите няма да стане".

България за Вера е "много силна емоция": "Особено когато човек е далеч, осъзнава какво му липсва, осъзнава силата, която го свързва с тази земя – райска, красива, измъчена и бедна. Обаче е богата на култура и нашето самочувствие трябва да порасне – като нация, като творци, като народ, като стойностна система. Ето това е, което бих искала – да сложа България на пиедестала, който е заслужила… Аз доведох тук много хора и всички са много впечатлени. Преоткриват една нова култура и винаги са учудени какво огромно богатство се крие зад това име – България. Бих си пожелала да идват все повече и повече, да отворим нашите хоризонти за тях. Има вече много влияния в двете посоки и би било чудесно да бъде така и в бъдеще".