От Маяковски до Шенген: българската "пурпурна книжчица" е на 11 място в света

Наскоро Генералното консулство в Ню Йорк публикува една много любопитна информация, която донякъде напомня прочутото стихотворение на Владимир Маяковски за съветския паспорт. В него поетът описва как граничните чиновници разглеждат документите на чужденците с различна гримаса – на англичанина с уважение, на американеца с леко угодничество, а паспортите на по-малките и непознати държави подмятат като безполезни хартийки.

И ако днес съпоставим този класически пример от историята на паспорта с действителността през очите на съвременния български пътешественик – всичко изглежда коренно различно. И то не заради идеологически плам, а заради статистиката на Международната асоциация за въздушен транспорт (IATA).

На тези данни се основава и класацията на престижния глобален индекс Henley Passport Index за 2026 г., която обхваща 199 паспорта и 227 дестинации. В нея българският паспорт в момента се нарежда на 11-о място в света. Това означава, че българските граждани имат безвизов достъп или виза при пътуване до 178 дестинации.

За сравнение, само една позиция и едва две дестинации делят българския документ от американския, който заема 10-о място. Заедно с Румъния, с която споделяме това стъпало, изпреварваме престижното Монако.

За по-малко от две десетилетия – от приемането ни в Европейския съюз през 2007 г. до днес – българският паспорт извървя дълъг път от скъпи визи и чакане по опашки, до безпрепятствено преминаване през граничните пунктове.

Тази свобода на движение не се измерва само в цифри. Безспорно това е повод за тиха гордост на летището, но и действително признание за международно доверие.

Истината е, че когато светът отваря границите си за теб, той казва: "Вярваме на държавата ти, вярваме на сигурността на твоите документи".

Паралелно с това поетапното ни приемане в Шенгенското пространство довърши онова, което индексът измерва в цифри. Премахването на проверките по въздушните, морските и сухопътните граници превърна свободното движение от политическо право на хартия в ежедневно, физическо удобство.

Днес пътуването в Европа се усеща като градски транспорт между държави, но със самолет или друго возило. Не се налага и чакане с часове под палещото слънце на ГКПП "Кулата", например.

За транспортните фирми това означава по-ниски разходи за логистика и край на километричните опашки по границите, а за младите хора – възможност да пътешестват, учат, стажуват и работят навсякъде.

Впрочем дори и до Грузия днес пътуваме само с лична карта.

Но, разбира се има и някои изключения като Обединеното кралство, например. Макар за кратки туристически пътувания все още да не се изисква класическа виза, Великобритания въведе задължителното Електронно разрешение за пътуване (ETA). Това е изцяло дигитална процедура срещу такса от 16 паунда, без която авиокомпаниите изобщо няма да ви допуснат на борда.

Именно тези нови дигитални филтри ни напомнят колко досадно и стресиращо може да бъде пътуването, когато плановете се объркат. Стачките на големи авиопревозвачи като Lufthansa често принуждават пътниците да преминават през непредвидени транзитни летища (като Лондон), превръщайки едно пътуване в истинско изпитание за нервите, особено когато нямаш достъп до интернет.

Затова в подобни случаи познаването на пътническите права е от особено значение.

Но, като съпоставим целия този път, извървян през последните десетилетия, си даваме сметка, че силата на един паспорт в XXI век не се измерва с това колко строго ни гледа граничарят, а с това, че изобщо няма нужда да ни спира.

В този смисъл днес българската "пурпурна книжчица" осигурява точно това – свободата да преминаваме през света с гордо вдигната глава.