Живият корен на българския дух в Будапеща: Разговор за паметта с Тошо Дончев

Когато говорим за българската диаспора в чужбина, често си я представяме през призмата на новата емиграция от последните десетилетия. В сърцето на Унгария обаче учени, творци и общественици пазят паметта за една друга, историческа общност – тази на българските градинари. Те идват в Будапеща преди повече от век, носейки в дисагите си не просто зеленчукови семена, а семената на българската вяра, език и култура. Издигат храмове и училища с лични дарения, без да чакат помощ от никого.

Един от най-ярките и автентични пазители на тази родова памет е Тошо Ангелов Дончев. Роден под бомбите на Втората световна война през 1944 година, той извървява забележителен път – от дете, играещо в църковния двор на храм "Св. св. Кирил и Методий" в Будапеща, до признат социолог, писател на два езика и държавен секретар, ръководил Управлението за национални и етнически малцинства в унгарското правителство.

С началото на разговора за "Мост на вярата" този вдъхновяващ интелектуалец преобръща географските представи, защото Будапеща за него е роден дом, здраво свързан с българските му корени:

"Потеклото ми е от село Драганово, но съм роден в Будапеща – започва разказа си той. – Обичам да казвам, че това е най-големият български град, защото името "пеща" по етимология има българо-славянски произход."

Слушайки за родното му село Драганово, Великотърновско, няма как да не се отбележи, че той е пряк потомък на онези първи българи, останали в историята като "българските градинари". Писателят гордо потвърждава това и допълва, че родното място на баща му има особена слава: "За Драганово се знае, че е село на градинари и поети. Аз самият съм писател, от дълго време пиша книги в различни жанрове."

Животът му обаче е посветен не само на писането, но и на каузата на сънародниците ни в Унгария.

"По-рано работих и в Дружеството на българите като ръководен кадър – бях директор на Културния дом. След това бях председател на Българското републиканско самоуправление. Навремето ръководихме Кръглата маса на етническите малцинства. Именно оттам се роди Законът за националните и етническите малцинства в Унгария през 1993 година. Така че открай време съм дълбоко свързан със съдбата на нашата общност", споделя с вълнение Дончев.

Интересно е да се разбере какъв е неговият най-ранен, първи спомен от храм "Св. св. Кирил и Методий" в унгарската столица. Той с усмивка се връща десетилетия назад, до детските си години:

"Трудно е да кажа, но още от ранно детство с баща ми идвахме тук на църква всяка неделя, докато майка ми си оставаше вкъщи. Спомням си, че тук имаше един бай Стоян-Македонеца, който продаваше сусамки, локуми и различни сладкиши за децата, а ние си играехме в църковния двор. А вътре хората, възрастните... Имаше изключително задружна атмосфера. Не бих я нарекъл толкова "божествена", колкото непринудена, семейна и много приятна атмосфера, която се усещаше сред нашите българи."

Разказът за детството в храма естествено навежда на въпроса дали в същата тази църква е преминало и неговото Свето Кръщение. Времето, в което се ражда, слага своя отпечатък върху това събитие от неговия живот:

"По Божия воля съм кръстен, да. Но аз съм роден през 1944 г. Това беше още некомунистическо време – обяснява той. – Бях кръстен вкъщи, тъй като заради Втората световна война и бомбардировките тогава нямаше възможност да ни водят в църквата. Свещеникът дойде у дома и ме кръсти в един леген. Чак след това ни доведоха в храма". С гордост добавя, че това се случва тук, в Унгария, но от ръката на български свещеник: "Кръстен съм по този начин още тогава и израснах като православен българин."

Днес българското присъствие в Будапеща е организирано по уникален начин – училището, културният дом и църквата се намират в един и същ двор. Поради това се налага въпросът към събеседника дали връзката между тях остава все така здрава и дали се организират общи инициативи.

Тошо Дончев потвърждава, че това съжителство има своята по-нова история. "Да. Това обединение започна по време на посещението на цар Симеон Втори в Унгария – разказва той. – Тогава положихме основния камък на новата сграда до църквата. По-рано училището ни се намираше на улица "Байза", а сега тук, на едно място, се помещават училището, детската градина, както и научноизследователският център и институт."

Впечатлението, че тези три институции – църквата, училището и културният дом – са като три истински светини и основни стожери на българщината в Унгария, води и до въпроса дали наистина отбелязват празниците си заедно.

"Аз смятам, че да – отговаря утвърдително той. – На нашите събития идва дори представителят на българската общност в унгарския парламент. Стараем се да бъдем заедно". В този момент той цитира мисъл, която звучи като най-точното определение за сънародниците ни тук: "Един унгарски държавен служител навремето беше казал много точни думи: "Българската общност в Унгария е малка по численост, но е изключително сплотена и в духовен смисъл – много голяма".

Накрая, с оглед на огромния му управленски опит, е зададен въпросът дали общността усеща реална подкрепа от страна на българската и унгарската държава. Писателят посочва сградата на Българския културно-образователен център като ярък символ на това сътрудничество: "Тя беше осветена и открита лично от двамата президенти. Господин Румен Радев и Тамаш Шуйок, като върховни представители на двете държави, присъстваха на това събитие."

Когато заговаряме за практическата, финансова и законова страна на тази помощ, Тошо Дончев обяснява как е устроена системата, макар самият той вече да е встрани от ежедневните административни дела. "Финансова помощ се отпуска както по линия на Републиканското самоуправление, така и към местните български самоуправления – всички те получават субсидии от унгарската държава. От друга страна, Дружеството на българите в Унгария, като гражданска организация, също има възможност да кандидатства с проекти пред различни унгарски фондации."

Думите на Тошо Дончев връщат към същината на това какво означава да се носи родината в сърцето, когато човек е далеч от нейните географски граници. Неговият разказ е свидетелство за една общност, която не просто е оцеляла, а е процъфтяла благодарение на своята сплотеност. От легена за кръщене по време на войната до модерния Културно-образователен център, открит от двамата държавни глави – нишката на българското православие и родова памет остава непрекъсната в Унгария.

Вярата и културата не са абстрактни понятия за българите в Будапеща. Те са семейна традиция, запечатана в градежа на храма, в шума на децата в училищния двор и в спомена за онези драгановски градинари, които доказаха, че духът няма граници.