В Димитровград честват началото на бригадирското движение

Димитровград е домакин на националната бригадирска среща по повод 80-годишнината от организираното бригадирско движение в България. Честването е посветено на хората, участвали в изграждането на значими инфраструктурни обекти в следвоенна България чрез доброволен труд, ентусиазъм и обществена ангажираност на младежи, желаещи да изградят един нов свят.   

На 5 август 1946 г. се полага началото на бригадирското движение в България. Тогава Първата национална младежка строителна бригада "Георги Димитров" започва работа на прохода Хаинбоаз (днес – Проход на Републиката). На тази дата през 1946 г. 2075 бригадири започват прокопаването на първокласен шосеен път през Стара планина. В следващите години стотици хиляди млади хора от цялата страна отдават своя безплатен труд за построяването на жп линиите Перник –Волуяк, Ловеч –Троян и Самуил –Силистра, на язовирите "Копринка" и "Росица", на далекопровода Курило –София –Пловдив и др.

Сред националните обекти на бригадирското движение е и Димитровград в Южна България. Формално е създаден през 1947 г. чрез обединяването на 3 села, разположени около железопътната линия на "Ориент експреса" от Цариград за Виена. Заради икономическия потенциал на региона около Маришкия минен басейн и вече съществуващия циментов завод "Вулкан" комунистическа власт в България започва да гради промишлен център, който трябва да се превърне в емблема и символ на новия обществен строй.

Димитровград е построен от 50 000 бригадири, които пристигат от 963 български градове и села. От 1948 до 1950 г. те работят в самостоятелна бригада, наречена "Млада гвардия". Под девиза "Ние изграждаме града, градът изгражда нас!" се обединяват млади хора, които доскоро са били разделени от старите семейни норми и политически противостояния. Вдъхновени са да загърбят поне временно личните си интереси и безкористно да работят в условията на почти войнишко равенство в името на новопрокламирания национален интерес.

Ако се позовем на възрастовата психология на проф. Спиридон Казанджиев, това са млади хора, днес бихме ги нарекли тийнейджъри, които преживяват преход от пубертет към израстване. Те искат да напуснат рухналия стар свят до 1945 г. Чувствайки се застрашени от неизвестността, те реагират с чувство на смелост, изразяваща се в различни форми като рицарство, стремеж към свобода и независимост от родители, учители. Подсъзнателно това е бунт и те упорстват срещу всяко ограничение. За да не се превърнат в антисоциални елементи и заплаха за режима, тези силни характери са мобилизирани за общонародно дело от новата власт и поставени под здрава лагерна дисциплина.

Работейки на строителните площадки на Химическия комбинат, на Циментовия завод и на първите жилищни блокове в града, при прокарването на първите улици, при изграждане дигата на река Марица, част от бригадирите остават завинаги жители на Димитровград.

Драмата на цялото това поколение и сблъсъка с реалността е пречупена през краткия живот и трагичното самоубийство на поета Пеню Пенев. При стария режим официалната власт обичаше да цитира неговия стих:

Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. – Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!

Но "хлебоедът", както се самоиронизира поетът с ватенката, се присмива на бързото профанизиране на бригадирските идеали и новата социалистическа действителност. Това веднага го прави неудобен за управляващия режим. Има една често повтаряща се дума в неговата поезия, която приравнява Пеню Пенев до висотите на Просвещението. Той непрекъснато говори за правото на човека да бъде щастлив. Дори в непубликуваните строфи от последни му стихове "Дни на проверка" е пропуснат текстът "само знам, че и при комунизма хората трябва да бъдат щастливи". За подобни щения тогава е могло да обвинят Пеню Пенев в прозападна пропаганда. Нали в Декларацията за правата на човека, която и неделима част от конституцията на САЩ, също изрично е записано правото на гражданите на щастие…

Драмата на настоящия Димитровград е елегично разказана в прекрасния документален филм "Град на мечти" на режисьора Светослав Драганов от 2012 г.

Димитровград е застроен в стил, популярен като "сталински ампир". Фасадите от най-ранния социалистически барок са допълнени след 70-те години от архитектурния социалистически модернизъм през ХХ век. Местната власт все още иска градоустройствените, архитектурни и паркови ансамбли от 1950-1970-те години да придобият статут на национални културни ценности. Именно заради уникалната си архитектура градът е поканен да участва в европейския проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва 15 града от Европа.