Българските разсади, които пуснаха корени и дадоха богата реколта в Унгария

Макар да е родена в Унгария и да приема тази страна за свое родно място, българската идентичност на Красимира Куцарова остава непокътната. За хората като нея "предците" не е абстрактно понятие, а хора, които знаят, помнят, познават лично – това са техните родители, баби, дядовци, чичовци, лели, приятели, съученици с които са израснали. Имена, които са назовавали, а не просто чели по паметните плочи.

Силата на корените се поддържа от една жива несекваща традиция. Тя тръгва от великотърновското село Поликраище и родените там български градинари, прочули се в цяла Европа, майстори земеделци, които пренасят по света не само поминъка, но и силното си национално самосъзнание. Техните потомци всяко лято изминават този път обратно, пресичайки границите, за да се съберат родовете на едно място – в село Поликраище.

"Аз съм родена тук, в Будапеща, и в края на краищата това е родината ми. Но за мен родина е също и България, защото ние всяко лято си ходехме да посещаваме нашите баби и дядовци. Родителите на майка ми бяха в България. И сега е останала тази традиция – дойде ли лятото и съборът в Поликраище, всички, които сме в чужбина – в Унгария, Словакия, Австрия или разпръснати по целия свят, се събираме там. Събираме се точно както тук, живеем като братя и сестри и се радваме, че имаме възможността да се видим" – разказва тя за църковния подкаст на Радио България "Мост на вярата".

Тази задружност и усещане за духовно братство не възникват от нищото. Те се коват още от ранното детство, в пространството на храма, където се събират поколенията. Първите спомени на Красимира от българската църква в Будапеща носят уюта на една жива общност, в която вярата и ежедневието са вървели ръка за ръка.

Исторически погледнато, църквата винаги е била духовното ядро, около което се концентрира националният ни дух зад граница. В Унгария обаче този модел на духовно оцеляване и въздигане намира своето пълноценно проявление чрез съчетаването на вярата с просветата и културата, символизирани от разположения в съседство културен дом и българското училище.

Зад тези монолитни сгради обаче се крият конкретни лични съдби и детството на децата от колонията. Красимира разказва, че тъй като денонощният труд по градините не позволявал на родителите им да ги водят и прибират всеки ден, момчетата и момичетата били оставяни за по цяла седмица в пансиона към българското училище. Животът в общежитието, където заедно се хранели, учели и спели от понеделник до петък, изградил между тях изключително дълбоки и неразрушими връзки. Това близко съжителство родило едни истински, неразривни приятелства и най-топлите и хубави спомени, които тя пази и до днес.

За да разберем силата на тази сплотеност и приемственост през поколенията, трябва да погледнем към миналото на прословутата градинарска колония от Поликраище и Драганово. Това е история за увенчания с успех денонощен труд, за достойнството на българския земеделец и за способността на нашия народ да се доказва и да просперира чрез съзидание в чужда държава.

"Тези трудолюбиви хора са искали да намерят по-добър начин на живот. Започнали са като работници, като ратаи по чуждите градини, за да съберат някой лев и да могат да си купят собствена земя. Така е тръгнал и дядо ми с братята и сестра си. Работили са по градините, събрали са пари и всеки от тях си е купил своя градина. След това баща ми е дошъл при своя баща, където вече сме имали собствена градина. Така сме завъртели колелото – с много труд, с много безсъние и с голяма задружност" – каза г-жа Куцарова.

Унгарската държава и общество приемат и оценяват по достойнство тези трудолюбиви български преселници, защото те носят със себе си непознати дотогава за местното земеделие култури и неподражаема работна етика. Сплотеността им позволява да изградят своя център в престижния девети район на Будапеща, където навремето се е намирала зеленчуковата борса.

"Такава здрава, сплотена общност сме! Успели сме да прогресираме в една чужда държава, която ни е дала дом и ни е приела като свои. Винаги сме били добре оценени като трудолюбиви български граждани. Никога не сме чувствали, че сме чужденци в тази страна, защото ние сме допринесли за отглеждането на зеленчуци в нея – отглеждането на домати, патладжан, праз, което е било типично за това време в балканските държави. Унгарците не са ги познавали."

Будапеща става и първото официално седалище на митрополита на Българската православна църква за Западна и Средна Европа – в лицето на приснопаметния митрополит Симеон, а мисията за съхраняването на българското православие в следващите десетилетия в сърцето на Европа продължава с нови сили благодарение на сегашното църковно ръководство начело със Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний.

Днес достоен приемник на плеадата забележителни свещенослужители в Будапеща е енорийският свещеник ставрофорен иконом Танчо Янчев. От години той с бащинска грижа събира паството под историческия купол на българския храм, а за цялата местна диаспора той е духовният стълб, който познава всяко семейство и пази целостта на българската община в Будапеща.

"В момента той е нашият свещеник тук, в Будапеща. Вече 40 години е тук, цялата колония го познава. Със всички е внимателен, учтив, любезен и прави максималното, което е по силите му, за нашата църква."

Разговорът ни с Красимира Куцарова оставя усещане за жива нишка между поколенията, която никога няма да бъде прекъсната. И тъкмо когато си мислиш за тази приемственост, ставаш свидетел на една жива, ежегодна традиция, която превръща метафората в реалност. Днешните унгарски българи – хора, радващи се на безспорен социален просперитет и висок успех всеки в своята професионална област – пристигат в двора на българската църква "Св. св. Кирил и Методий" в Будапеща, за да си вземат корени. Буквално.

Всеки май Българското самоуправление в Унгария организира забележителна инициатива – в двора на същия този храм се раздават разсади от елитни сортове български зеленчуци. Вълнуващо е, някак сюрреалистично да наблюдаваш как в скъпите си, модерни автомобили те грижливо качваха касетки с още крехките зелени стръкове, отнасяйки ги към унгарските си домове като най-ценен товар. И си мислиш, че тези малки стръкчета не са просто бъдеща зеленчукова реколта. Те са символ на самите тях – крехки разсади, които някога дедите им са пренесли и грижливо посадили на чужда земя. Разсади, които благодарение на храма, училището, читалището и задружността са пуснали дълбоки, здрави корени, разцъфтели са и дават богата реколта в Унгария и съседните ѝ страни.