Чили е нов дом за стотина българи, които милеят за родината си

Да се преместиш в Чили е като да скочиш в нова реалност, където разстоянията, природата и географските дадености са напълно различни. Тази далечна и малко позната страна е приютила около сто наши сънародници, а сред тях е и Мирослава Петрова-Гутиерес, която живее там вече 30 години. Отпътува за Чили през 1997 г. заедно със съпруга си, който е чилиец, и двете им деца, след като са живели в България 10 години. Днес определя тази стъпка като добро решение, въпреки че е имало и много неизвестни.

"Имам едно голямо, както казват те, царевично семейство, по подобие на царевицата, която има много зрънца на кочана. Семействата в Чили винаги са събрани, като зърната на кочана, и винаги има кой да ти помогне. Аз влязох в това семейство и се почувствах една от тях, говорех испански и много бързо намерих работа. Това е безкрайно важно, защото така се създават и социални контакти. В Чили на работното си място не създаваш приятелства, имаш просто добри колеги, но дотам. Чилийците обичат да имат приятели, но те са ограничени в семейната среда, съучениците от детска градина, от училище, от университета. Сложно им е да създават нови приятелства и това е така защото са плахи хора. Това обяснява защо предпочитат да живеят в Чили, а не като нас, българите, които пътуваме навсякъде, живеем навсякъде, и после се връщаме в България."

По думите на Мирослава чилийците не са добри емигранти и обичат да подреждат живота си у дома. Тя обяснява тази особеност с това, че имат психика на островитяни, защото живеят с усещането за откъснатост от заобикалящия ги свят. Страната им е огромна по площ, от едната страна граничи с Тихия океан, а от другата са Андите – огромна планинска верига, наподобяваща стена. На север, върху площ от 2000 километра, се простира пустинята Атакама, а на юг е Антарктида, която също е като една пустиня, но студена.

Ето защо не е чудно, че в последните пет години Чили все повече събужда интереса на най-запалените български туристи. Мирослава работи като гид и твърди, че сънародниците ни са изумени от далечната страна. "За да отидеш в Чили, трябва да имаш специален вкус към приключенията и който отиде, остава изумен", разказва тя. От пустинята човек се озовава в Полинезия  и на Великденския остров, който е чилийска територия.

"Те (българите) много се учудват, защото когато отпътуват за Чили, не знаят какво ще видят. Тръгват за страна, която не познават, за която са прочели информация от агенцията, но се изумяват от това, което виждат. Обикновено прекарват повече от 15 дни в страната. Това е поради големите разстояния: Чили има 4000 километра крайбрежие на Тихия океан, тези километри не могат да се изминат наземно, трябва да се лети. Затова не може толкова бързо да се мине от пустинята в Патагония или от Патагония на Великденския остров, трябва време. Много се учудват на разнообразието на природата, на пейзажи, които са като лунни, като от Марс. В пустинята Атакама има зона, наречена Марсовата долина, защото пейзажът е същият и там са изпробвани луноходи и марсоходи. Много сухо място, със силна ултравиолетова радиация, със зашеметяващи пейзажи и вулкани."

Мирослава е сред активните членове на българската общност в Чили и участва в организирането на събития по повод 3 март, Баба Марта или религиозни празници. Как ще продължи да се развива общността?

"Българите в Чили сме малко, аз смятам, че сме някъде около 100, за разлика от Аржентина, където са около 20 хил. В Чили българите са дошли или по работа, като музикантите, или са хора от спедиторски фирми, изпратени от Европа, защото в Чили има големи пристанища, които имат връзка със Северна Америка, Япония и Китай. Има и хора, които са дошли със съпруг или съпруга от Чили. Малко сме и досега не сме имали истинска организация, но се надявам, че вече ще имаме благодарение на това, че преди четири месеца ни посети директорката на Изпълнителната агенция за българите в чужбина – Райна Манджукова. Тя дойде в рамките на една обиколка, която правеше в Южна Америка. Много сме благодарни, че намери време за нас. Дойдоха българи, които искаха да се видят с нея. Ние сме много изолирани. Сигурно има правителствени делегации или на бизнесмени, които идват от България, но ние нямаме връзка с тях. Информацията достига до нас случайно, а това не е добре, защото въпреки че сме малко, правим една общност, която представя България в Чили. Специална благодарност към Агенцията, че дойдоха, както и на госпожа Манджукова, че разговаря с нас. Тя беше много отворена и отговори на всички въпроси, включително и когато не ставаше дума за Агенцията, а за икономически отношения. Благодарение на тази среща българите се ентусиазираха да направим една организация и най-вероятно като се върна ще опитаме да направим такава фондация, защото имаме възможност да организираме изложби, да могат децата да участват в конкурсите на агенцията, за песни, детски рисунки, лагери. Още веднъж благодаря на госпожа Манджукова, която каза: "Организирайте се, защото така ще може много по-лесно да ви помогнем с материали и информация". Надявам се следващия път като дойда, да мога да ви кажа, че вече имаме фондация."  

Разделяме се с Мирослава Петрова-Гутиерес с уговорката да продължаваме да следим новостите около бъдещата българска асоциация и да споделяме най-важното от дейността ѝ.