"Нани ми, нани, Дамянчо" и ненадминатата поетична дарба на Любомир Пипков

Един от най-големите ни композитори с несъмнен принос не само за българската, но и за европейската музика на ХХ век – Любомир Пипков, е прочут с изключителния си талант в претворяването на словото. В българската композиторска школа няма личност, чиято култура, литературен стил и поетична дарба да са сравними с неговите. Към словото Пипков се отнася както като музикант, така и като човек, дълбоко свързан с поезията. В голяма част от произведенията му, особено в песните, изследователите откриват различни начини, по които е тълкувал думите и е изграждал връзката между тях и музикалната драматургия. Самият Пипков смята хоровата песен за един от водещите жанрове в своето творчество. Сред шедьоврите му са творби като "На нивата", "Пролетен вятър", "Жълта пеперуда", "Царевица ранна", циклите "Четири мадригала" и "Приглушени песни", които до днес са важна част от репертоара на българските хорове. Особено място сред тези емблеми на певческото ни изкуство заема "Нани ми, нани, Дамянчо", написана през 1948 г. за смесен хор по народен текст.

Именитият български диригент Бончо Бочев, създател на прочутия състав "Бодра смяна" (първия българ ски детски хор, получил световно признание), е сравнявал тази песен с картината "На нивата" – най-известната творба на Христо Станчев (1870 – 1950), определян като "първия български народен художник". Бочев е споделял, че са имали спор с Любомир Пипков, който твърдял, че песента не е тъжна. Но диригентът настоявал върху собствената си интерпретация, свързана с картината: "Аз така съм я тълкувал тази песен и така я разбирам, така я чувствам. Тя има само четири стиха: "Нани ми, нани, Дамянчо, да ожне мама нивата. Нивата много голяма, дор девет оки пшеница…" – колко малко думи и колко невинни! А покъртително дълбоко, хубаво. Разбира се, туй се дължи на чудния талант на Пипков най-много. И на изваяните стихове (макар само четири) от негово величество народа... Не може човек да се докосне до тия образи без дълбоко вълнение. Аз не мога и да приказвам за тях спокойно...".

Начинът, по който песента съчетава непосредствеността на българския словесен фолклор с професионалната композиторска проницателност действително е невероятен. Централният образ – майката, която приспива детето си, докато е принудена усилено да работи на нивата, е изключително въздействащ. Нежност, умора, тревога, мъка звучат в майчината ласка, съпроводена от реалността на тежкия труд. Приспивна песен – едновременно интимна и социална, разказана без капка патос, с естествената непринуденост на българското народно творчество. Любопитен факт е, че "Нани ми, нани, Дамянчо" се оказва своеобразен интонационен център в творчеството на Пипков. Той създава солова песен за сопран и пиано със същото заглавие. Дава го и на инструментална пиеса от клавирния цикъл "Пролетни приумици" от 1973 година. Повторното завръщане към един и същ интонационен материал подсказва колко близък на композитора е бил този образен свят, преосмислен в различни жанрове и с различни изразни средства.

За Любомир Пипков фолклорът не е просто външен национален белег, а дълбока основа на музикантското мислене. Както твърди един от най-реномираните изследователи на композитора – проф. Иван Хлебаров: "Пипков е национален не с тематиката, а с виждането на света... И като се опира върху фолклора, той формира у себе си хармоничност на съзнанието, която остава основна черта на неговото светоусещане в продължение на целия му творчески път". Ярък пример за това светоусещане е "Нани ми, нани, Дамянчо" – песен, в която няма директно цитирана народна мелодия, но българското присъства безусловно. То е в интонацията, в отношението към словото, в ритъма на музикалната фраза и преди всичко – в начина, по който е пресъздаден вълнуващият образ: майчиният глас, детската близост, тежестта на делника и онова тихо човешко упорство, което позволява на нежността да оцелее дори в най-трудните обстоятелства.