Мари Врина или когато българският език звучи на френски

Професор Мари Врина-Николов е единствената преводачка на българска литература, чийто роден език е френският. Преподава превод и български език и литература в Националния институт по източни езици и цивилизации в Париж (INALCO). Превела е на френски около петдесет книги на класически и съвременни автори, между които и Георги Господинов, който получи престижната награда "Букър" за романа си "Времеубежище". До френскоезичната аудитория достига именно преводът, направен от Мари Врина, носителка на наградата за превод на Сорбоната "Етиен Доле".

В интервю за Радио България проф. Врина разказа за опита си като преводач, размислите си върху превода и отстояването на българската литература.

Защо именно български? За Мари Врина обяснението не е строго рационално:

"Размишлявала съм, разбира се, по този въпрос. Моята приятелка и колега Биляна Курташева ми каза „българският те е избрал" – идеята ми допада. Всеки език събужда у нас въображаем свят, а той не е рационален. Мога да си измисля различни обяснения, но това няма да е същинската причина."

Мари Врина разказва как в детството си попаднала на произведенията на графиня дьо Сегюр, Ростопчина по баща, които изобилстват от препратки към руската култура. Когато по-късно чула за първи път друг славянски език, българския, той разпалил въображението ѝ.

Тя обяснява и откъде произтичат трудностите за преводача – всеки текст, именно текст, а не автор, има свой собствен език.

"Анри Мешоник ми помогна в осмислянето на превода. Когато превеждам, се съобразявам с два императива – първо, винаги се питам какво прави този текст и никой друг с българския език. Вторият е очите ми да слушат, а ушите ми да виждат. Изпитах го с последната книга в проза, която преведох – "Балканска рапсодия" на Мария Касимова-Моасе. Тя има особен ритъм, така че се опитвам да спазвам необичайния словоред, доколкото е възможно. Преводът не е еквивалент на даден текст на друг език, а е различен. Надявам се обаче да събуждам въображението на читателя, както го прави и оригиналният текст."

Дерида пише, че нищо не е непреводимо и същевременно всичко е преводимо. Така ли е?

"Зависи от концепцията ни за превода. Ако си казваме, че произвеждаме същия текст на друг език, това не е вярно просто защото дори най-баналните предмети не пораждат у нас една и съща представа. Дори думата „маса“ не извиква в ума ни един и същи образ, а да не говорим за понятия като например „джезве“. Ако искам да го преведа, трябва да го перифразирам. А защо български автор използва думата „джезве“? Очевидно, за да ни потопи в османската атмосфера."

Когато четем превод, в действителност не четем Шекспир или Борхес, или Библията… Според Мари Врина започваме да забелязваме фигурата на преводача. Името му вече стои на корицата. Развиват се и наградите за превод. Доказателство е наградата "Букър", присъдена за романа "Времеубежище" не само на Георги Господинов, но и на преводачката му Анджела Родел.

Мари Врина споделя, че борбата ѝ за българската литература в началото е била изключително трудна, дори отчайваща, но вече разполага с мрежа от издателства, с които работи.

А има ли усещането, че работи с доминиращ и доминиран език и България е по-скоро в периферията?

"Не – категорично заявява Мари Врина, – когато превеждам, се стремя да вкарам в диалог два езика, две култури, две литератури, които обичам. Вярно е, че съм приела за своя мисия да популяризирам литература, която не е особено позната във Франция, но преводът за мен е преди всичко щастие. Опитвам се да накарам две музики да разговарят помежду си.Много ми харесва формулировката на Едуар Глисан – преводът е като изкуството на фугата. И това е така, защото във фугата има два гласа, които се събират, а в даден момент може да се раздалечат."

Интервюто с Мари Врина на френски език можете да чуете тук.