Залезът и възкръсналата зора на българския цар Самуил

На 6 октомври 1014 г. в Преспа умира един от най-забележителните български средновековни владетели – цар Самуил. Пълководец, прекарал десетилетия във война с Византия, и владетел, чиято трагична съдба бележи края на Първата българска държава. Битието му завършва драматично, но той запазва величава място в историческата ни памет.

Като пълководец и владетел животът на Самуил в края на X и началото на XI век преминават в неспирна война за защита на българската държава от Византия. Според византийския извор сърцето на Самуил не издържало при вида на ослепената от император Василий II българска войска.

"Трябва да кажем, че тя започва още преди неговата поява и това е може би най-дълголетната българо-византийска война на Балканите. Тя продължава половин столетие, но от тях около 40 години именно Самуил е този, който води и народа, и войската, и държавата", разказва за Радио България проф. Георги Николов, преподавател по българска средновековна история в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

"За Самуил византийският историк Йоан Скилица казва: "Той беше войнствен човек, който не знаеше покой". Нещо подобно се среща и в житието на св. Никон Метаноите. Там се посочва, че "Самуил е бил ненадминат по храброст и непобедим по сила". Това са характеристики, които дават най-ярката представа за него и наистина Самуил умира през 1014 г. но ние виждаме, че за него говори цар Калоян в писмата си до папа Инокентий в началото на 13-и век.

Малко по-късно един византийски автор, хартофилак (библиотекар) на Солун, Йоан Ставракий, в едно свое похвално слово за свети Димитър ще каже: "Онзи Самуил, който е още в устата на българите". Това са 200 години по-късно и отново виждаме Самуил да се споменава в някои български преводи на византийски хроники и по-специално хрониката на Константин Манасий, където са направени български добавки към нея. И там Самуил взема едно много важно място", допълва професорът.

Изследователите изброяват различни причини, довели до залеза на Първата българска държава (681–1018 г.). Сред тях изтъкват войните на цар Симеон (893 – 927 г.), които изтощават страната в противостоянието с Византия. Източно-римската империя била все още мощен противник, здраво стъпил на два континента. Към неблагоприятната обстановка в Европа се добавил и конфликтът сред българските управляващи. Арон, братът на Самуил, влязъл в тайни преговори с нашествениците и последвалата кървава разпра между двете семейства продължила дори след гибелта на държавата. Накрая поражението в местността Ключ, при което е пленена, а след това и ослепена 14 хилядната българска армия, станало съдбоносно за изхода от двубоя между България и Византия.

"Трябва да направим уточнение, че има едно нещо, което е давало възможност за бърз рекрут на войската – гарнизоните на българските воеводи, разположени в планинските части на България и най-вече в нейните югозападни земи. Напоследък има и теза, че не е имало ослепяване, но че това се е случило и именно вследствие на това Василий II е получил прозвището "българоубиец", свидетелства един много важен факт, на който не е обръщано достатъчно внимание. Когато на престола са Цар Йоан Владислав (племеник на Самуил, управлявал за кратко в периода 1015 – 1018 г.) и Гаврил Радомир (син на Самуил, управлявал 1014 – 1015 г.), и двамата са залъгвали и привидно са обещавали на Василий II, че ще се предадат и ще му предадат царството, че ще сътрудничат. Това те са правили, за да спечелят време, за да съберат рекрут, тъй като не са разполагали със сериозна военна сила."

По думите на историка, "епохата на цар Самуил е останала в паметта на българския народ както през Средновековието, така и в по-ново време. Но има известна разлика – в последните 100 – 150 години твърде силен е акцентът върху ослепяването на неговата войска и последвалата негова кончина. Това велико страдание, което той изпитва, довело до смъртта му, удивлява не един и двама творци на художественото слово".

Проф. Георги Николов смята, че чрез своята упорита съпротива цар Самуил е не само символ на залеза на Първата българска държава, но и вдъхновяваща зора за следващите поколения, които възстановяват свободна България.   

"Има нещо удивително в нашата история, което сякаш малцина хора забелязват. Ако внимателно се погледнат някои български извори от XI – XII век, ще се види, че в тях византийски управители на югозападните български земи са били наричани български царе. Тоест, изглежда в представата на тези тогавашни български историци (да ги наречем в така твърде условен смисъл), държавата е продължавала да съществува, макар и под властта на други хора. И още по-удивително е, че тази държава след близо 170 години отново се възстановява. И ако продължа по-нататък, нашата история след падането под османска власт – 500 години робство, тя отново се възстановява. Колко народи имат такъв пример – държавата им да оцелява като птицата феникс отново и отново?!"

Цар Самуил е погребан в Преспа, в едноименната църква на остров Свети Ахил (днес на територията на Гърция). Там, през 1969 г. гръцкият археолог Николаос Муцопулос открива костите на българския владетел, които на 3 октомври ще намерят последен покой в съвременната българска столица – София.

• Гърция предава на България мощите на цар Самуил и на цар Гавраил Радомир

Днес двете Преспански езера са девствен природен резерват, в който сред пеликани и риби на острова пасторално пасат крави. Може би някога там гръцките и българските археолози биха провели ново проучване, което да разкрие основите на царските дворци.

"Има отделни по-малки проучвания – напомня проф. Николов и се връща към историята: – По времето на въстанието на Георги Войтех през 1072 г. имаме сведение, че тогава византийската власт е използвала западни наемници срещу въстаналите българи. Сред тези сведения се споменава, че алемани и франки нападнали дворците в Преспа и ги унищожили, а също така и базиликата "Свети Ахил" като разграбили нейните ценности, утвар, икони и друго каквото са могли. Дори се описва как един кръстоносец взел някакви предмети, после Господ го наказал и т.н. Така че голяма част от тези артефакти са унищожени, но, разбира се, това е въпрос на договорка, стига да се прояви добра инициатива от двете страни – нашите учени от Софийския университет, както и тези, които аз познавам от Солунския университет, биха могли да се договорят за нещо подобно и да намерят общ език в изследването на обект като остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. Това за нас ще бъде много полезно."

Днес, сред руините на "Свети Ахил" все още стои въпросът какво е останало от времето на цар Самуил. Отговорът е не само в археологическите находки – той е и в паметта за владетеля, чието име е един от символите на българската държавност.

Телевизионен филм на Иво Иванов от 2015 година, по повод създаването на статуята на българския владетел в София, разкрива интересни моменти от възстановката на образа на цар Самуил: