Нина, Роза и "Нина Роза" - интервю с режисьорката Женевиев Дюлюд дьо Сел

Популярно видео на осемгодишна българска художничка привлича вниманието на колекционер. От Монреал Михаил (изигран от Галин Стоев) е изпратен, за да оцени творчеството на момичето и така, след 30-годишно отсъствие, се налага да се завърне в страната си и да се сблъска с призраците от миналото. Това е синопсисът на "Нина Роза", копродукция между България, Канада, Белгия и Италия. Филмът, спечелил сребърна мечка на 76-ото издание на Берлинале, е и канадското предложение за наградата "Оскар".

В интервю за Радио България режисьорката и сценарист Женевиев Дюлюд дьо Сел обговаря основните теми на филма – играта на огледалните образи, идентичността и миграцията, които не са чужди на българското кино, но сега получават нова трактовка – "отвън".

Защо България?

"На 21 години прекарах 6 месеца в източна Европа – отвръща режисьорката. – Бях в Румъния, но попътувах наоколо. Впоследствие се влюбих в този край. Струваше ми се много богат. Човек може да прочете историята на тези страни в архитектурата, лицата на хората – да види и следите на комунизма, и тези на дивия капитализъм. А в селата имаш досег до старинна култура, хората я съхраняват чрез занаятите, песните, обичаите. Мечтаех си да построя разказ, който се развива в източна Европа. Освен това там работих с хора, които се готвеха да заминат за Канада, бъдещи емигранти. Това ме наведе на въпроса – какво ще се случи след години, когато погледнат назад и се замислят за онова, което са оставили зад себе си и направените в името на странството жертви."

За да предаде местния колорит, сценарият е дописван, адаптиран към различните места, развиван в разговори и импровизации.

"От тези импровизации се родиха реплики и изрази, които ми бяха непознати – разказва Женевиев Дюлюд дьо Сел. – Има един момент, когато сестрата на Михаил възкликва: "да няма сливи в устата?!" Късно разбрах, че това е български идиом. Мислех си, че наистина си е представяла сливи."

Както и в предишните си филми, Женевиев Дюлюд дьо Сел се интересува от въпроса за идентичността, от граничното положение на човека, заклещен между два свята.

"Мисля, че това е сложен въпрос. Не съм живяла в емиграция, нито родителите ми, така че разсъждавам въз основа на разказите, които чувам. Идентичността е комплексна и това е трудното. Често - като при героят ни Михаил, емигрантите казват: "нито съм съвсем българин, нито съвсем канадец". Когато разговарях за този персонаж с Галин Стоев, който също от години живее в чужбина, той ми казваше, че понякога се чувства като в асансьор, заседнал между два етажа. Идентичността е и нещо, което се променя с времето."

На наративно ниво – и не само – филмът използва много симетрии: две идентичности, две момичета, две Нини.

"Докато пишех сценария, се питах и ме питаха дали е нужна фигурата на дъщерята на Михаил. Не трябва ли разказът да е само за Нина, защото има твърде много герои. А аз не можех да ги разделя. Едната е отражение на другата и Нина позволява на Михаил да разбере по-добре какво е преживяла дъщеря му. Идеята за двойното винаги присъстваше – може би несъзнателно. Тя е въплътена и от двете страни, Канада и България, които представляват двойната идентичност на Михаил. Забавлявахме се с играта на огледала в сценария, снимките и дори в заглавието. Идеята за отражението – дори графично, между Нина и Роза – две думи с по четири букви, които си съответстват, илюстрира идеята за двойното. "

Нина е изиграна всъщност от две актриси – близначките София и Екатерина Станина, открити по думите на режисьорката случайно.

"Първо не мислехме да използваме и двете. Направихме няколко проби. После се оказа, че всяка от тях има големи актьорски заложби, но силата им е различна, допълваща се. Едната например, играе хубаво моментите на уязвимост, другата обича сцените, в които е експанзивна, изразява гняв, крещи. Доколкото Нина от една страна е по-резервирана, а към края – по-категорична, решихме да използваме и двете. Те играят тази Нина, която се променя в течение на разказа."

Двойната Нина е въплъщение на мотива за детето чудо, върху който се изгражда сюжетът.

"Попаднах на видео в Ютюб на малка австралийка художничка, чиято първа изложба е била на двегодишна възраст. Тази фигура и това явление ме заинтригуваха. Четох за вундеркиндите и впоследствие научих, че на място трябва да се изпрати консултант, за да потвърди автентичността на картините. За разлика от свръхдаровития пианист, при който талантът се вижда, при рисуването човек не знае дали родителите не са нагласили всичко. Стори ми се добър претекст да изпратя персонажа на Михаил в България."

Женевиев Дюлюд дьо Сел, която тръгва от документалното кино, разказва за разликите в заснемането на художествен и документален филм.

"Средствата са напълно различни. В документалистиката имаш свобода, защото работиш с много по-малък екип, но си принуден да се съобразяваш с действителността. Във фикцията се изискват много повече средства и екипът е по-голям, а това може да е задължаващо, защото трябва да се спазват някои правила. Харесва ми да си мисля, че документалното ми кино се отразява на начина ми да снимам художествени филми и че работата ми по художествените филми влияе на документалистиката. Когато снимам документални филми, си позволявам да измислям някои неща, за да предам емоцията, да нагласям наративни елементи, за да е по-ясно за зрителя. В художественото кино допускам много от реалното. При "Нина Роза" това беше важно и защото, тъй като не съм българка, исках да съм сигурна, че изглежда автентично за българите. В селото, където снимахме, използвахме истински жители на Карлиево. Възрастните жени там участваха в празника. Така че е важно да я има тази автентичност и гъвкавост – да допускаме реалността да навлезе във филма."