Държавен глава имаме от 80 г., тежестта на институцията се променя

Президентската институция не е толкова нова за България, колкото формално изглежда. След 1946 г. България окончателно се разделя с монархията, а и "Димитровската", и "Живковската" конституция (1971) предвиждаха някаква форма на държавен глава.

Това коментира в изборния ден пред БНР-Радио София Милко Палангурски, дългогодишен преподавател по история, автор на книги, професор от Института за исторически изследвания към БАН.

"Например председателят на Държавния съвет от международната дипломация се приемаше точно като държавен глава. Имаме доста сериозен опит. Последната конституция въведе познатата ни сегашна президентска институция, която можем да определим като компилация между многото власт при Живков, липсва на власт преди него и някакъв опит да се намери роля и място на президентът, да може да се оправдае директният му избор от народа."

Проф. Палангурски припомни, че в Европа има и друг избор на президентска институция – от парламента, но у нас изборът е пряко, мажоритарно, от самите избиратели.

"Тодор Живков имаше повече власт от българските царе, допълни историкът. Той подписваше законите без някой да го контролира. Така нареченият Държавен съвет имаше законодателна функция. Някои от законите, създадени от един кръг от около 25 човека, между другото, влизат и сега в ежедневието на българското правно пространство. Както знаете, ремонтът на основните закони в България е много трудно нещо."

С течение на времето тежестта на тази институция се променя, констатира още историкът.

90-те години на ХХ век дадоха насоките на българското развитие за следващите повече от 3 десетилетия, припомни той и подчерта, че неслучайно президентите Желев и Стоянов са избрани след много висока избирателна активност.

Последните български президенти имат легитимност, осигурена от 2,5 до 3 милиона избиратели – почти половината на гласовете, когато е избран Желю Желев. Това в някакъв смисъл отслабва тежестта, ролята и мястото на президента.

"Не трябва да го забравяме, че влизат ли в конфликт президентската институция и парламентът, които са публично и пряко излъчвани от народа, кризата е неизбежна, независимо кой е началото на държавата и кой управлява в парламента – подчерта проф. Палангурски. – Българският държавен глава е толкова силен или толкова адекватен, колкото е неговата избирателна подкрепа още от неговия изборен ден до края на неговото управление."

"Факт е, че избирана пряко от населението, фигурата и най-вече президентската институция си има постоянен рейтинг. Подчертавам - институцията, не хората, които са в нея. Това за мен е доказателство, че тя трябва да продължи да съществува в този или в леко изменен вид като балансьор в политическата система."

Проф. Палангурски припомни, че българският избирател се активизира, когато има криза или когато трябва да се избери ново или затвърди старо направление на развитието на страната, както и когато се почувства заплашен за своя социално-икономически статус. За нови идеи и цели трябва да говорят политиците.

От 2021-2022 г. съществуват световни фактори, продиктувани от една световна сила, които отново вадят на дневен ред ориентацията на България в международен план.

"Българските политици тръпнат като мишка пред боа. Не съм от оптимистите", коментира още историкът.

Той отбеляза още, че България никога не е била управляване от толкова много генерали и други "институционални фигури с фуражки", както днес. Парламентът и изпълнителната власт сякаш не се движат от политици а от административни фигури.

А българинът сякаш така и предпочита, смятайки, че такива хора ще му подредят живота.