Беларуският свободен театър с изложба на Венецианското биенале 2026

Защо диктатурата е заразна, а изкуството - важно?

Артистите са апарати, които непрекъснато сканират обществото и са първите, които отправят сигнал за тревога, казва пред БНР Наталия Каляда

петък, 20 ноември 2026, 12:55

Даниела и Наталия Каляда

Даниела и Наталия Каляда

СНИМКА: Личен архив

Размер на шрифта

Беларуският свободен театър е създаден от Николай Халезин и Наталия Каляда през 2005 г. с една ясна цел - да даде глас на артистите в Беларус, които властта се опитва да заглуши.

Дъщерята на двамата - Даниела, заедно със своята майка курира изложбата "Официален. Неофициален. Беларус".

Експозицията е разказ за съвремието в страната и живота под диктатура – през съвременно изкуство на беларуски художници, забранената литература в Беларус и нейните съседни страни, непрекъснатото наблюдение, историите на бивши политически затворници, губещи дома си.

От самото начало за Наталия и Даниела Каляда е важно неофициалният павилион на Беларус да не представя единствено визуално изкуство, а да се свързва с всички пет сетива на посетителите. Това е единственият път към реалното усещане да живееш под авторитарен режим.

Беларуският свободен театър днес е единственият театър в Европа, забранен от правителство по политически причини. Работи между Минск и Лондон, тъй като на Наталия и Николай се налага да напуснат страната нелегално преди повече от двайсет години.

Как започва всичко и повече за произведенията в изложбата – разказват пред БНР-Радио София, кураторките Даниела и Наталия Каляда:

Даниела: Започнахме да посещаваме Венецианското биенале, когато бях много малка – на 8 години. Оттогава Беларус е участвал няколко пъти. Всеки път отивах да видя беларуския павилион и си мислих: "Дано има нещо, с което да се гордея". Няма значение дали си емигрант, или си прокуден, част от теб копнее за връзката с културата ти. За съжаление, изкуството никога не е било с добро качество, защото беше одобрено от държавата.

Беше много важно павилионът да не е просто визуално изкуство, а да се свързва с всички пет сетива на зрителя.

По този начин имахме възможност да доближим публиката до усещането да живееш в авторитарен режим под постоянно наблюдение. Постепенно чрез собствения си опит и начина, по който възприемат изкуството, зрителите се потапят в историята и осъзнават, че тя не се отнася само за Беларус, а засяга и техния живот. Животът под наблюдение не е свързан единствено с авторитарните режими, а е световно явление.

  • Какво според вас е общото между всички диктатори и авторитарни режими в света днес?

Даниела: Израснах в Беларус, но със семейството ми напуснахме страната, когато бях на 10 години. Цялото ми детство премина в един диктатурен балон. Участвам в протести от ранна детска възраст – на 8 години прекарах около ден в полицията и ме разпитваха за първи път.

Кадър от изложбата "Официален. Неофициален. Беларус".

Кадър от изложбата "Официален. Неофициален. Беларус".

СНИМКА: Личен архив

Беларуският свободен театър от много години повтаря, че диктатурата е заразна. През последните 20 години видяхме колко дълбоко се е разпространила в Европа, но тя винаги е била глобално явление. Винаги е имало човек, който иска да контролира масите.

Нищо няма да се промени, докато не предоставим на хората достатъчно ресурси, за да се самоосъзнаят и да не се поддават лесно на манипулации. Затова изкуството е толкова важно. То е изключително полезен инструмент, с който забавляваме хората. А докато забавляваш хората, им отправяш своето послание.

  • В изложбата ви във Венеция цитирате Светлана Алексиевич и думите "Никой не ни е учил как да бъдем свободни". Какво мислите – може ли изкуството да се превърне в урока по свобода, от който имаме нужда днес?

Наталия: Артистите нямат политическа програма. В продължение на години със съпруга ми водихме кампания съвместно с ООН и едно от нещата, които постигнахме, е артистите да бъдат признавани за равни на журналистите и защитниците на човешките права. В Беларуските затвори или във всеки затвор в авторитарен режим, има повече артисти, отколкото журналисти и защитници на права. Посочват го и най-новите данни в Беларус.

Артистите създават пространство за обмен на емоции. А ние като такива сме онези рентгенови апарати, които непрекъснато сканират обществото и са първите, които отправят сигнал за тревога.

С павилиона във Венеция се опитахме да говорим за човечността и да подтикнем хората да разсъждават върху това какво могат да изгубят.

В началото разговаряхме с Даниела и тя каза нещо много красиво. На въпроса ми какво цели с работата ни, тя отговори: "Искам хората да отворят вратата и да усетят онзи момент, в който през цялото време са задържали дъха си, за да го издишат накрая. Да разберат, че разполагаме единствено със своето тяло и съзнание и като човечество трябва да продължаваме да съхраняваме човешкия живот“.

Губим го и затова хората на изкуството са опасни дори докато говорят за своите лични истории.

  • В изложбата виждаме инсталацията “Кучетата на Европа”, която включва забранени книги в Беларус. Изданията са разположени върху триизмерен макет на планетата Земя. Читателите в Беларус днес нямат достъп до над 300 заглавия. Сред забранените автори са Светлана Алексиевич, Салман Рушди, Паулу Коелю, Михаил Булгаков и дори детски приказки. Какво точно се опитва да забрани властта, когато ограничава знанието?

Даниела: Инсталацията "Кучетата на Европа“ всъщност е единственото произведение, което идва от театъра. По-малка нейна версия беше създадена за постановката на Беларуския театър.

Първоначално пиесата включваше размишленията на Николай Халезин върху романа на Алхиерд Бахаревич "Кучетата на Европа“.

Неговите книги са забранени в Беларус и бяха заровени в земята с помощта на булдозер. В Беларус подобно на нацистка Германия, се унищожават книги, но не чрез изгаряне, а чрез заравяне в земята. Обичам да се шегувам, че по този начин се опитват да спестят малко въглероден диоксид. Инсталацията включва всички забранени заглавия в Беларус и нейните съседни държави, които са поставени върху греблото на булдозер.

  • Защо продължавате да работите за промяна в страната, от която сте прогонени?

Даниела: Няма значение кога си тръгваш. Винаги част от теб ще остане свързана с мястото, от което идваш. Прекарах по-голямата част от живота си в Англия, но мисля, че има достатъчно гласове, които да говорят за английската култура по света. Определено няма достатъчно, които да говорят за беларуската.

Искам да променя нещо в страната си и да видя как много млади и възрастни артисти излизат на преден план, за да говорят в подкрепа на Беларус.

Наталия: Когато съпругът ми излезе от затвора, отидохме да го видим. Тогава моята баба ми каза: "Никога не съм си представяла, че ще преживееш нещо подобно. Мислех, че всичко е приключило с дядо ти, когато беше в Гулаг. Никога не съм си представяла, че моята внучка и нейният съпруг ще бъдат арестувани и ще влязат в затвора". В този момент ѝ казах на шега: "Бабо, това е проблемът - заложено е в нашето ДНК. А това означава, че ще продължаваме да се борим с диктаторите“.

Цялото интервю на Даниел Ненчев и Вяра Николова чуйте в звуковия файл.

По публикацията работи: Спаска Йорданова Давранова

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!