Басът Георги Енев - национално богатство за Старозагорската опера

През 1951 година 35-годишният Георги Енев дебютира на сцената на Старозагорската народна опера в партията на Ферандо в операта „Трубадур“от Джузепе Верди. Неговият красив, плътен, и мащабен глас му помага бързо да навлезе в централния басов репертоар и в съзнанието на публиката. През 50-те години често гостува на софийска сцена, където пее Филип, Закария, Гремин. 1966 участва в турнето на Софийската опера в Италия и неговият успех в партията на Мелничаря в Русалка на Даргомижски на сцената на Неаполитансксия оперен театър е безспорен.

Георги Енев е пял по много задгранични сцени – оперни и концертни. Гастролирал е в редица републики на Съветския съюз, Албания, Румъния, Белгия, Италия, но винаги, през тридесетилетната си сценична дейност, е певец свързан със Старозагорската опера. Той е от поколението на изпълнителите, за които оперната сцена и пеене са свързани с висока самодисциплина и стремеж към самоусъвършенстване.

Съхранил свежестта на гласа си, надарен с физическа издръжливост, Георги Енев продължава да пее и в първата половина на 80-те години. "Хората в салона са живият барометър, който отразява успеха на една постановка.” – споделя певецът. „В изкуството нещата са много прости и сурови. Артистът, освен талант и трудолюбие, трябва да притежава и доблест, и чувство за самокритичност. В изкуството или можеш, или не можеш. Извиненията и оправданията не интересуват тези, които са в залата. Това е най-хубавото и най-трудното…” Енев сменя костюмите на различни герои, не толкова мастити като Филип и Фиеско, но все пак герои, които пресъздава на сцената независимо от напредналата си възраст.

"Какво ме задържаше тук? Театърът. Работата. Правех роля след роля, работех с колеги, с които се чувствах сигурен на сцената. Правехме спектакли, които се харесваха на публиката. (…) Не бях академик – казва певецът. – Разучавах партиите си с камертон и с помощта на корепетитори и диригенти. Непрекъснато се стремях да уча. На природната си даденост не съм разчитал, въпреки че я имах. Оперната сцена иска много повече, иска да правиш изкуство, за да можеш да раздвижиш сърцата на публиката. Най-щастливите мигове в моя живот са били тогава, когато съм успявал да предизвикам вълнение в залата. Обичах публиката и мисля, че и тя ме обичаше.” 

Чуйте спомените му: