Лесна работа: Една мечта

Налага се да направя копие на ключове и попадам в ситуация.

Надлежно изчаквам реда си. Денят е почивен и изборът от работещи ателиета не е богат. Майсторът всъщност е жена. Точно идва редът ми и скучаещ възрастен господин решава живо да се интересува от сейфовете и да зададе всички възможни и невъзможни въпроси по темата. Търпеливо изчаквам напоителния разговор.

Двадесет минути. Подавам връзка с ключове и правя поръчка.

Човекът със сейфовете отново е тук. Изненада! Той има още въпроси. Изнервената ключарка хвърля моята връзка с ключове и ми казва да се разходя половин-един час. Аз обаче съм от зодията на пунктуалните. Изобщо не възнамерявам да се мотая безцелно наоколо, но все пак изяснявам:

- Половин час ли? Или един?

- Зависи от потока от клиенти, - тросва се госпожата.

Оглеждам се. В момента потокът е представен от любознателния господин, който не изглежда да има сериозни намерения към сейфовете, а по-скоро се нуждае от клубни занимания: шах, табла, малко питие, голяма приказка, такива работи...

- Благодаря. Ще изчакам тук, - любезно отвръщам и инатливо се облягам на плота. Първо: там са захвърлени собствените ми ключове, а аз се отнасям старателно към нещата от живота си. Второ: аз решавам кога да се мотая безцелно, кога да се разхождам и кога да правя каквото там има да се прави. Аз. Не първият случайно срещнат.

Госпожата ми мята такъв поглед, че и гръмоотвод да съм пак ще се прецакам от напрежението. Не поддавам. Оставам с впечатлението, че е родена за началник, обаче житейската й навигация е блокирала в най-важния момент и вместо в луксозен кабинет с панорамна гледка я е отвела на ниво минус едно в мола и по някакъв начин тя държи мен отговорна за недоразумението.

След предупредителната буря в погледа, тя грабва със замах ключовете ми, минутка и ми ги хвърля обратно. Готови сме. Аз обаче съм нагла. Чакам си касовия бон - уверена съм, че новото копие няма да върши работа. Докато тръгвам, чувам следващия въпрос на кибика със сейфовете.

По-късно установявам онова, в което не съм се съмнявала нито за миг: че новият ключ не върши работа… Наказанието на майстора.

Отново съм пред щанда. Профито е доволна:

- Не става ли?

Засмивам се в отговор:

- Идеално се справихте. Изобщо не превърта.

Това я обърква. Все пак очакването е за катаклизми. Сега вместо аз да се напрегна, се напряга тя. Изпилява копието и ми го подава с думите:

- Ами... да. Имаше доста да се заглажда...

Оставам с впечатлението, че аз съм тази, която не си е свършила работата и не е загладила ключа както трябва. И е смешно. И е жалко.

Защо го разказвам? Защото съдбата често си прави шеги и довършва изреченията по невероятен начин и час по-късно съм на концерта с филмова музика на Енио Мориконе и Нино Рота. Драскотините от деня са заличени. Концертът е забележителен от първата секунда до изключителния финален жест на уважение към публиката, когато диригентът Марчело Рота и първите от екипа му минават през цялата зала.

Класата на човека се проявява в неговата отдаденост към нещата, които прави и в уважението му към другите. Имам една мечта: да бъдем по-добри хора и светът, който създаваме, да е по-хубав. Да слушаме прелестна музика, да гледаме високо, да мислим красиво. Много ми се иска да е така.