Неразказаната и забравена история на българските оръжейни майстори и занаятчии

Далеч преди да се заговори за България като оръжеен производител в последните десетилетия и особено последните 4 години или да се припомнят градските легенди, че една от най-значимите външнотърговски фирми от времената на социализма – "Кинтекс" като име уж означава "кинкалерия и текстил", за да се прикрива износа и реекспорта на оръжие и стоки, поставени под специален международен контрол, или да прехвърляме параметрите на производство на ВМЗ - Сопот, "Арсенал" - Казанлък, заводите на обединението ТЕРЕМ и очакванията за завода за барут и снаряди, който предстои да бъде изграден от германския концерн "Райнметал", българските оръжейни майстори и занаятчии са били най-големият производител и доставчик на оръжие за Османската армия в Европа.

И то не за година или десетилетие, а за около 130 години.

Това сочат изследванията към монографията на Виолин Калчев и Огнян Добриков "Българските кремъчни пушки в Османската империя 17. – 19. век. Произход и производство, видове, производствени центрове – Сливен и Габрово".

Дори и днес славата на българските кремъклийски пушки надхвърля границите на родината ни. Образци могат да се видят дори в Метрополитън музей в Ню Йорк – по същество, най-голямата институция в САЩ за представяне и изследване на всички видове изкуства. Бум останал непознат и неизследван от историците ни. За него няма и ред и в учебниците по история.

До някогашните български земи, кремъчните пушки достигат посредством Испания и търговията по време на Османската империя. Ако сте любопитни как изглеждат тези испански образци и, ако имате път към Мароко, може да ги видите в най-големият музей на средновековното оръжие в страните от Северна Африка в мароканския град Фес.

В периода между 16 и 19 век кремъчните пушки са се използвали при въоръжението във всички страни. За официална година, от която започват да се разпространяват се приема 1610 г., когато френският оръжейник от Нормандия Марен Ле Буржуа обединявайки най-доброто от средиземноморските и балтийските образци, създава френския (батериен) запал, който се разпространява по целия свят през следващите три столетия, като основен механизъм на ръчното огнестрелно оръжие.

Само няколко десетилетия след това се появяват и първите договори на българските тюфекчии от Сливен с Османската армия, сочи изследването на Виолин Калчев и Огнян Добриков.

Краят на кремъклийките пушки и манифактурното му производство в Сливен и Габрово идва около Кримската война – т.е. 50-те години на 19 век, но занаятът на българските майстори не изчезва. Ако използваме съвременната реторика – трансформира се и се надгражда, но не на територията на днешна България, а далеч не североизток,

Голяма част от майсторите, предавали занаята си като бащиния“ – т.е. от баща на син в продължения на поколения, биват примамени от Руската империя – водила към него време около 10 войни с османците, в районите на Тула и Тулските военни заводи, за да предават занаята и уменията си. Всичко започва по време на една от войните – през 1828/29 г., когато руснаците, ръководени от присака и руски генерал Иван Дибич - Забалкански успява да накара над 100 оръжейници майстори с традиции да се преселят със семействата си след подписването на т.нар. Одрински мир, с който приключва тази конкретно война.

Виолин Калчев и Огнян Добриков са изследвали експозициите и фондовете на повече от 40 български музея, както и множество частни етнографски сбирки и колекции. Тяхната монография доказва безаспоррно, че Сливен е най-големия производител на гладкоцевно и нарезно оръжие за Османската армия.

В българската историография пушките "Сливенска бойлия" и „Сливенско шишане" – дело на майсторите тюфекчии, са познати, но навсякъде другаде те са описани като османски. Именно тази историческа неправда ги е подтикнала да направят своето изследване. За да се стигне до точна информация, те се обръщат за помощ към историци османисти за превод на документи от Цариградския архив от Османската библиотека, разказа Виолин Калчев.