Радио пътеписи: "На село в Рудник"

Село Рудник е от онези места, край които минаваме често, но рядко виждаме. Разположено ниско до пътя Варна–Бургас, то остава скрито за забързаните погледи – само няколко покрива се подават, сякаш да напомнят, че встрани от асфалта има живот.

Някога община, днес – спокойно село, Рудник не е нито малко, нито забравено. Преди повече от осем години вече бяхме тук. Време, достатъчно дълго, за да се промени всичко – и същевременно нищо. Връщаме се, за да видим какво са донесли годините, как са преминали хората през пандемията и как изглежда днес животът в селото. Защото именно хората са най-верните хроникьори на времето.

Посещението ни съвпада с Игнажден – денят, в който първият гост носи късмета на дома за цялата година. Символичен повод за среща и разговор.

Рудник ни посреща тихо и студено. Улиците са почти безлюдни, а димът от комините е единственият знак, че селото се събужда. Пред местния ресторант няколко мъже са насядали на сутрешна седянка – с топли чаши и бавни приказки.

Преди да се присъединим към тях, отиваме в читалището. Там ни очаква кметът на селото – Георги Георгиев. Мястото изненадва: голяма кинозала с балкон, сцена, на която и днес има театър и танци, и богата библиотека, поддържана с грижа.

Говорим не за миналото, а за настоящето – за селото днес, за хората, за промените.

Докато разговорът тече, вратата все по-често се отваря. Местните разбират, че има гости, и започват да се събират. Някой носи почерпка, друг просто идва да поседи.Така се ражда седянката - селската кръгла маса.

Разговорът естествено тръгва от празника. Игнажден в Рудник се пази с обичаи, които хората помнят от своите родители и баби. Обичаи, преживели поколения и промени, съхранени в паметта на селото.

След това думата минава от човек на човек. Говори се за живота тук, за трудностите и малките радости, за това как селото се променя и какво остава същото. Това не са подготвени разкази, а споделени мисли – такива, каквито се раждат само на седянка.

В един момент върху масата се появява дървена купа – издялана с финес и търпение. Оказва се дело на бай Христо – Христо Атанасов. Скромен човек, за когото останалите говорят с уважение. Разказват за портите, които е изработил, за къщата си, превърната в произведение на изкуството, за умението му да „говори с дървото“.

Поканата идва спонтанно: "Елате да видите къщата."

Още от портата личи майсторската ръка – слънца, житни класове, символи, издялани с внимание към всеки детайл. Къщата напомня на старите български домове с дървени чардаци и богата орнаментика.

Вътре – резби по стените, мебели и предмети, създадени от бай Христо. Дворът е като малка музейна експозиция – артефакти, инструменти, декоративни елементи, малко езерце с рибки. Всичко е направено с много търпение и любов.

Сядаме на терасата, която домакинът нарича „клюкарник“ – място за разговори и тишина. Пенсионирането за него не е край, а начало на време, посветено на това, което обича.

Дойде време да си тръгнем от Рудник, но историите, които чухме, и думите на хората, които срещнахме, остават с нас още дълго. Докато напускаме селото, то отново се сгушва край пътя и търпеливо чака следващите си посетители, за да ги нагости не само с природа и спокойствие, но и със своите истории.