Лесна работа: Калничко?

Напоследък многократно се случиха неща, които по принцип кротичко отминавам, но при такава наситеност на събитията няма как да не споделя. Два пъти се наложи да пазаруваме в различни обекти на голяма търговска верига. И в двата случая артикулите бяха в голямо количество.

Като добре организирани хора, разплатихме се и преди да се отправим към паркинга, решихме да сравним касовия бон с наличностите. Няма да повярвате, но и в двата случая най-обемното нещо беше кутия за 10 евро. И на двете места купихме по една, а платихме по две. Първия път го отдадохме на човешка грешка.

После е ясно: обяснения, сторниране и половин час по-късно ведро крачим към паркинга, в не толкова приятно разположение на духа, но благодарни, че сме се отдали на досадната проверка преди да излезем от магазина. Защото иначе... Върви гони Михаля, както се е изразил дълбоко почитаемият и нерядко преживявал подобни ситуации наш народ.

След няколко дни случката се повтори в друг търговски обект. В отсрещния край на града. В същата верига. И започна да ни просветва, че това по-скоро прилича на схема. Изведохме логично заключение: дълъг касов бон, двадесетина артикула по два, три, четири броя, количката - претоварена, клиентът бърза. Защо да не му лепнат допълнителни 10 евро и защо да не получи едно нещо на цената на две? Възможно е в много случаи да сторнират операцията, когато купувачът е далеч. По-късно и да забележи, че е платил повече, в класическия случай ще вдигне рамене и ще каже: „Е, да съм си отварял очите“. И толкова.

Не съм сигурна искам ли да играем този епизод трети път, за да затвърдим правилото. Май предпочитам по-приятни емоции. Впрочем... пазим касови бонове, сторно бележки - доказателство за казаното. Освен това в приятелски кръг вече ни наричат Групата Х, на мястото на Х е името на въпросната търговска верига, която не афиширам по обясними причини.

Добре. Разпределихме артикулите, наминах за едно капучино на път към следващата задача. Изчаках надлежно жената зад щанда сладко да си побъбри със свой познат. Десетина минути... И точно преди да се запътя към изхода с празни ръце, изгря слънце, ударих джакпота: обърнаха ми внимание. Четвърт час и почти се докопах до капучиното. Оказа се, че в момента не приемат разплащане с карта. Аз, вече напрегната и закъсняваща, изсипах огромна порция монети /“Ето, вземете си колкото е нужно“/ и си понесох капучиното, заедно със седемдесет цента, които ми бяха върнати. Едва по-късно се фокусирах върху темата и установих, че съм се сбогувала с монети за три пъти капучино, а не само за едно. Класиката е ясна: вдигнах рамене и продължих.

Защо разказвам това?

Задават се избори. Настояваме да няма схеми, лъжи, двойни сметки. Иска ни се да вярваме в политиците, да изгреят хора, чисти като сълзи и след като им дадем шанс, да не се изненадваме на набъбващите данъчни декларации на близките им кръгове.

Ами... Къде търсим бисери? Не е ли калничко за целта? Сигурно е добре да се стегнем, да поразчистим обстановката и тогава бисерите ще блеснат по-ярко.

Хората могат да се променят към по-добро. Стига да искат.

И така да променят всичко наоколо.

Според притчата два вълка живеят във всеки от нас: добрият и лошият.

Храним ли добрия вълк, той побеждава. Значи можем. Стига да искаме.