Лесна работа: Представлението си го бива

Преди началото на предизборната кампания да преговорим набързо какво научихме напоследък, докато нещата се случваха наоколо.

Че всичко е преходно, включително пребиваването на министерски места.

Това, че нямаш сестра изобщо не би попречило да ти лепнат такава, да я обявят за камила и да си правят оглушки за възраженията ти.

Разбрахме още, че понякога хората трудно се засичат по коридорите на разни държавни институции, поради което се налага да се издирват чрез широката общественост като в див уестърн. "Имало едно време в България". Обадили му се да го извикват в съответния кабинет, а той се метнал в автомобила си и отпрашил към неоткриваемо място, за да размишлява и да разговаря със семейството си. В другия случай - обратното: на един човек искаха да му подарят фланелка, магнитче, чашка за хората. Той пък, вместо да офейка, се заключи в кабинета си. Голяма криеница падна.

После, ако използваме така приятното определение "дом за нежни души", та от това вълнуващо място напрегнато издирваха някого, който да намине за поредните обяснения. Изобщо: текна всеобща загриженост за другарчето плюс публично издирване на всекиго и всичко, в някои случаи с повод, а в други – просто така, за спорта.

Какво още? Валяха сигнали, проверки, коментари, някои от които крайно безхаберни, по една тема, във връзка с която се сформира фен клуб на "Туин пийкс". Разбира се, в името на баланса, тутакси беше създаден и антиклуб. При нас природното равновесие се спазва изключително прецизно, да не кажем дори, че сме фиксирани върху него: появи ли се нещо ново, каквото и да е то, веднага се образува антипод, дори понякога въпросното анти нещо вижда бял свят още докато нещото е в проекция.

Всичко случващо се не ни позволи дори за миг да забравим, че години наред живеем в политически трилър, хорър и каквото там ви хрумне. Защо ни е Чарли Донли с "Похитеното момиче“ или с "Двайсет години по-късно"? Не ни трябват ужасите на Айрис Йохансен или на Ники Френч. За какво ни е подобна литература, при положение, че нещата работят нагледно и сюжетите с лекота се оформят пред очите ни? И мамникът на Васил Попов заплашва да излети от страниците, да изскочи от филма, хищно да се огледа наоколо и да имитира гласа на някой важен фактор, за да ни остави в недоумение какво всъщност се случва. Може дори да повтори поучителния диалог, според който през изминалата година има най-висок ръст на туристите в Бургаска област за всички години. За кои всички? За изминалите 1300 години, разбира се. Как не се сещате за тези толкова елементарни неща?

Какво още научихме? Че средствата, дадени за избори, не били разход, а инвестиция.

Че скоро ние - българските граждани ще бъдем изцяло свободни и ще разгърнем пълния си потенциал. Скоро, разбирай след изборите. Ами, честито! Време беше.

И като разгърнахме един потенциал...

А, чакай! Това предстои. Без да искам превъртях много напред.

Обаче не е кино... Не е филм, който можеш да спреш, да превъртиш или да оставиш на пауза, а е живот... Единственият наш живот.

Успокоението е, че както каза президентът на света: това е обратът на века.

Хората им печелят толкова много, че не могат да го понесат.

Щом - те, значи - и ние. Е, ще става все по-добре.

Реалността може и да е по-различна, но представлението беше супер.

Никой не е казал, че двете трябва да съвпадат, нали?