Дамаскиново "Съкровище" във Варна с неочаквана история

Дамаскините са „любимото четиво на българите“ от XVII век насетне и играят ключова роля за раждането на новобългарския език, разказва проф. Олга Младенова, изследовател на ранния новобългарски период. Повече от 25 години тя „влиза в ролята на детектив“, проследявайки пътя на тези ръкописи и старопечатни книги из библиотеки и музеи, включително и във Варна. За интересните открития в Музея на Възраждането във Варна с професор Младенова разговаря Валерия Василева. Целия разговор можете да чуете в звуковия файл в края на публикацията.

Как внезапно се появява новобългарският

До XVII век книжнината следва строго „свещения“ традиционен език – слово, което „няма право да променя думите на Бога“. През XVII век обаче се случва нещо неочаквано: започва да се пише на език, много близък до този, на който говорим днес, и за първи път от времето на Кирил и Методий писмената и устната реч отново се събират.

„Въпросът за мен беше: ама как, ама защо, ама къде, ама кой?“, казва проф. Младенова за началото на своя интерес към новобългарските текстове. Тя връща историята в XVI век – „тъмните години“ на османския период, когато старите книжовници или емигрират, или загиват, а знанията им „не са нужни“ на следващите поколения, живеещи в нови условия.

Една гръцка книга, бестселър и два български превода

Ключът към промяната идва с книгата „Съкровище“ на Дамаскин Студит, издадена на народен гръцки във Венеция през 1557–1558 г., която се превръща в истински бестселър – с поне девет издания само през XVI век. „Най-заинтересуваните читатели извън гръцкия свят сме били ние – българите“, подчертава проф. Младенова.

В българските земи се правят два превода на „Съкровище“ през XVI век – единият в днешна Македония, другият вероятно в Централна България. Парадоксално, те превеждат книга, написана на народен гръцки, но я предават на традиционен, „висок“ български език, а не на говоримия. „На двете групи преводачи изобщо не им хрумва да използват устния език. Те си имат език – ето го езика, на него превеждат“, обяснява тя, въвеждайки термина диглосия – съществуване на два ясно различни езикови кода: писмен и говорим.

От проповед на стар език до разказ на „народен“

Проф. Младенова очертава хипотеза как се ражда писането на народен български: преведените текстове първо се четат в църквите като проповеди на архаичен език, но постепенно свещениците започват да преразказват със свои думи, „както хората си говорят“, за да бъдат разбрани.

Някои от тях се оказват „разказвачи с литературен дар“ и забелязват, че слушателите реагират много по-добре на живия език, отколкото на стария канон. Колеги от съседни села ги молят да „седнат и да го напишат“ – така започват да се появяват текстове, записани по памет, многократно, от различни преписвачи, които вече не могат да се подведат под едно „родословно дърво“ на преписите.

„Ето това е хипотезата за това как това нещо е възникнало“, казва тя за появата на дамаскините като жанр – сборници на народен български, излезли от църковната проповед и насочени към спасението на „безсмъртната душа“ чрез разбираемо слово за края на света и християнския живот.

Дамаскините – от страх за края на света до „любимо четиво“

Първите дамаскини са силно апокалиптични – целта им е да предупредят: „Ей сега ще дойде краят на света. А вие какво ще правите? Ще горите в ада“ – и да предложат отговор „как човек трябва да се държи на земята, за да оцелее неговата безсмъртна душа“.

По-късно през XVII век се появяват и календарни сборници – слова за големите празници през църковната година, което разширява тематичния обхват на текстовете и още повече укрепва новия, разбираем език. „Светлата линия започва да се разширява, да взема превес“, а през Възраждането преводната и оригиналната литература на новобългарски „направо избухва“, защото такава е потребността на обществото, отбелязва проф. Младенова.

„Междувременно българите сме се научили да използваме името на автора Дамаскин Студит като нарицателно за тия книги, в които може да няма нито едно произведение на Дамаскин Студит. Обаче това са си дамаскини, това е любимо четиво на българите“, допълва тя.

Откритието във Варна: книга от 1568 г. с „пластове“ от 1603 г.

Именно любовта към дамаскините довежда проф. Младенова във Варна – първоначално, за да види български ръкописи в Музея на Възраждането. Съвсем случайно в инвентарната книга тя попада на запис „Тисаврос – Съкровище“, отбелязан като издание от XVI век, и настоява да види екземпляра.

Като специалист, проследила деветте известни издания на „Съкровище“ от XVI век, тя бързо разпознава началата на второто слово: „Така се оказа, че това е изданието от 1568 година.“ Неочакваното идва по-нататък – четвъртото слово във варненския екземпляр не съответства на това издание, а на много по-късното от 1603 г.; още пет коли по-нататък също се оказват от изданието от 1603 г.

„Прекарах деня, опитвайки се да си представя как това е възможно“, признава проф. Младенова. След като изключва хипотезата за „разсърден читател“, който кърпи дефектен екземпляр, тя стига до по-убедителен извод: логика има, ако това е направил самият печатар, който, разполагайки с дефектни, но ценни бройки от изданието от 1568 г., ги „допълва“ с липсващи коли, отпечатани по новата матрица от 1603 г.

„Такова чудо виждам за първи път“, казва тя и добавя, че подобен хибрид между две издания е възможен само при стечение на много условия – запазен печатарски бизнес, интерес, добри условия за съхранение и дълъг живот на самата книга.

Защо този варненски екземпляр е толкова ценен

„Културно-историческата ценност на този екземпляр е, че сега знаем: в България го има това издание от 1568 г. – и то в вариант, който може да се е появил при нас чак след 1603 г.“, обяснява проф. Младенова.

Това откритие може да се окаже ключово за проследяване на връзките между гръцките издания и българските преводи и преразкази от XVII век. Ако при анализа се установи, че определени български текстове следват същата „смесена“ подредба на словата – част по изданието от 1568 г., част по това от 1603 г. – това би било силен знак за пряка връзка с именно този, варненски вариант. „Всичко това ще изисква допълнителна работа, а сега мога само да гадая“, добавя тя.

„Почетният докторат не е начин на живот“

Въпреки международното признание и почетните титли, проф. Олга Младенова продължава да пътува, да търси и да описва неизвестни страници от историята на българския език. „Всичко е въпрос на интереси и на вкус. Един почетен докторат е ценен като признание, но това не е начин на живот, а моето е начин на живот“, казва тя.

Книгата може да бъде видяна в Музея на Възраждането, експонирана до 24 май.

***

Проф. д-р Олга Максимова Младенова е родена в София, но родовият и корен е от с. Ново село. Дъщеря е на проф. Максим Младенов. Висшето си образование завършва в Букурещкия университет със специалност „Класическа филология“. Защитава докторската си дисертация в Института по балканистика при БАН, където работи като изследовател и научен сътрудник. През 1983-84 г. е гост–изследовател във Виенския университет. По-късно е научен сътрудник в Института за руски език на Руската академия на науките /1986/. През 1992–93 г. специализира в Берлинския свободен университет. От 1994 г. е преподавател в Университета в Калгари, Канада. През 2010 г. печели Хумболдовата стипендия. През 1913 г. печели наградата за най-добър изследовател на университета в Калгари. От 2014 г. е ръководител на Департамента по лингвистика, езици и култури на същия университет. През 2015 г. е удостоена с най-високото отличие на Софийския университет „Доктор хонорис кауза“. Специализирала е в научните области на славянските и балкански езици и култури, текстологията, историческата лингвистика, етнолингвистиката, семантиката, прагматиката и етнологията. Член е на редакционни колегии и участник в международни конференции и форуми по проблемите на езиковата култура и езиковите връзки. Автор е на книгата „Ловешкият дамаскин“ /2013/. Проф. д-р Олга Младенова е сред българските учени в чужбина, които са посветили цялата си научна дейност на българския език и са публикували множество изследвания на високо научно равнище. Тя е член на Серноамериканската асоциация за проучване на Югоизточна Европа и председател на организацията през последните 7 години. Член е и на три комисии на Международния комитет на славистите и на Изпълнителния комитет на Канадската асоциация на славистите.