Проф. Дейвид Уолш за реформата в стаята за разпити

Какво си представяте, когато чуете „полицейски разпит“? Студена стая, напрегнат следовател, мълчалив заподозрян. Образи, които сме виждали десетки пъти в киното и сериалите - с герои като Коджак, Хорейшо Кейн или Коломбо. Но как изглежда разпитът извън сценария? Дейвид Уолш е професор по криминални разследвания в университета „Де Монфорт“ в Лестър, Великобритания. Преди академичната си кариера той е работил като следовател и има зад гърба си хиляди разпити. Наскоро беше във Варна по покана на Варненския свободен университет.

Повече от 20 години проф. Уолш работи в различни правителствени ведомства на Обединеното кралство - като следовател, обучител и мениджър по разследвания. Има близо 3 хиляди разпита в кариерата си, а през 2010 година защитава докторска дисертация, в която задълбочено изследва темата. Един от най-емоционалните случаи го връща в началото на професионалния му път:

Бях много млад. От централния съд в Лондон излизаха предполагаеми ирландски терористи. Спомням си, тогава си помислих, че няма как да ги компенсираме за тези 20 години, които са прекарали в затвора, нямаше как да им върнем младостта. Да, получиха много сериозна финансова компенсация, но това бяха хора, които бяха затворени за престъпление, което не са извършили.

Случаите, при които ирландци са осъдени несправедливо в Англия след фалшиви признания, често изтръгнати с мъчения през 70-те години на миналия век, се считат за едни от най-големите провали на британската правосъдна система. Именно тогава на Острова осъзнават, че агресивният подход при разпитите не е ефективен - в затвора попадат невинни хора, а виновните остават на свобода. Тези години променят и светогледа на проф. Уолш.

Замислих се, че този агресивен подход, на който ни обучаваха, може би е грешен. По това време във Великобритания навлизаше много по-етичен модел, в който признанията не бяха най-важни. Концентрацията беше върху събирането на точна, подробна и надеждна информация. Искаше ми се да го знаех по-рано, защото съм вършил неща, за които съжалявам, но тогава си мислех, че това е правилният начин.

Така проф. Уолш започва да работи за налагането на „Принципите на Мендес“ - международни стандарти, приети през 2021 г. под егидата на ООН, които залагат на етично и научнообосновано интервюиране вместо на принудителни разпити. Те са наречени на името на Хуан Мендес, жертва на мъчения в Аржентина.

Хубавото в „Принципите на Мендес“ е, че са базирани на международното право, но също така има много проучвания, които показват, че този подход е по-ефективен. Едно проучване не доказва нищо, но когато са множество, е друго. Повечето случаи в наши дни не се разкриват от технологичния напредък – ДНК проби или съдебни експертизи – а от хора, които разговарят с други хора.

Преди две години проф. Уолш публикува наръчник, обобщаващ изследвания на практиките за разпит в 70 държави. В момента започва шестгодишен проект като един от водещите изследователи, който ще задълбочи проучванията върху полицейските разпити в световен мащаб. Той ще търси отговор на въпроса защо, въпреки научните доказателства, че разпитите, основани на разбирателство и доверие, са по-успешни, в някои страни продължават да се прилагат принудителни методи.

В България, както и на други места по света, „Принципите на Мендес“ не са добре познати. Колегите са обучени в определен подход, но той не винаги работи, а най-лошото е, че го разбираш впоследствие. Необходима е сериозна инициатива за промяна на нагласите в полицията, може би на правителствено ниво.

Промяната понякога е трудна, но ако води до повече справедливост и е в полза на обществото, си заслужава. И още един въпрос към проф. Уолш – можем ли наистина да разберем дали някой лъже?

Щях да натрупам състояние, ако можех да разбера, но не. Знам, че има хора, които вярват, че могат, но това не е точна наука. Много често гледаме грешните сигнали. Единственият начин да си сигурен, че нещо е лъжа, е ако имаш доказателства.

Доверието, а не страхът, се оказва най-силният инструмент в търсенето на истината.