Говорим за важните неща в навечерието на 24 май

В дните преди най-светлия български празник се обърнах към осем личности от Варна – творци, учители, артисти, хора на науката, които са носители на памет, опит и имат своя мярка за света, в който живеем. Попитах ги какво е важно да бъде припомнено в навечерието на 24 май.

 

Димитър Трайчев, художник, графичен дизайнер

Самочувствието на една нация идва не само от нейната история и от хората, които са свършили работата си преди 10 или 20 века. Важното е тези техни отговорни действия да са успели да се вплетат в нас така, че ние да бъдем отговорни за своите действия днес. На никое от предходните поколения не е било по-леко, отколкото на нас. Ние сме дори облагодетелствани на фона на цялата българска история.

Учениците на братята Кирил и Методий са адаптирали азбуката за нас, извършили са един вид сглобка, която работи. Това ни дава характер. Като човек, който се занимава с графичен дизайн, веднага си представям, че думата „риба“ е изписана на кирилица – знам къде има прави линии, къде има отстъпи, къде е ударението, къде има стакато или легато. Fish е нещо съвсем друго, нали? Живея в света на визуализацията.

Ограничил съм контактите си до хора, които харесвам. Избирам приятелите си и това поддържа моята духовност. Днес вече чета малко книги, въпреки че съм оформил много и мога да нарека себе си книжен човек или представител на културата на Гутенберг. Не съм дигитален тип. Това, че имам дигитални умения, не ме прави човек от дигиталното поколение. Мисля, че днес не се смята за актуално да наливаш на някого акъл в главата. Псевдодемократичните отношения са превзели обществото ни, а и не само нашето. Но помня, а и така съм чел, че с натиск работите стават. Сега като че ли всичко е някаква игра – някой трябва да спечели две бири, за да прочете два стиха. Загубена е нишката към вярата, че познанието има смисъл. Тази нишка е здрава и непрекъсната за едно много малко малцинство. И може би след време широките маси ще бъдат управлявани от едно мини-мини свръх елитарно общество, което никога няма да допусне нишката да се скъса. Така че сега, докато народът щрака с пръсти, други хора залягат яко над учението. Те ще са милионерите на бъдещето. Що се отнася до 24 май, за мен това не е точно празник, не харесвам празници, за мен това е време за отчет – какво сме направили, какво ни предстои да направим. Обикновено имаме много повече да правим, отколкото сме направили.

24 май е и повод да поздравя хората, които много уважавам, и които продължават да работят на това почти анонимно поле на българската типография – варненецът Васил Кателиев, който е световен шрифтов дизайнер, и Ани Димитрова, която преподава в Свободния университет. Това са едни опълченци, които заслужават да бъдат поздравени за усилията си. Също и Кирил Златков, и Кики Пенев, и цялата плеяда от хора, които много уважавам. Те вършат един системен, дълготраен и безшумен труд, който не вижда медийна огласа. Честито!

 

Свилен Иванов, поет, филолог

24 май е уникален празник, празник на буквите и азбуката, а не много нации имат собствена азбука, заради която и други нации имат писменост. Тези неща сме ги учили в училище, те не са черно-бели, разбира се. Понякога се използват за пропаганда, понякога за създаване на национална гордост, но в крайна сметка фактът остава – ние имаме собствена писменост. Това означава, че имаме уникален шанс да използваме гледната си точка, за да описваме и обясняваме света чрез свои думи на своя език и чрез своя писменост. Това ни прави много силни.

24 май отдавна се възприема не само като празник на азбуката и на писмеността, но и на духовността и на тези, които са нейн носител – това са учителите, хора, които са посветили целия си живот на това да могат да предават знанията си на другите и да ги мотивират така, че те да имат по-добър шанс да излязат извън черупката на семейството и да се справят сами със живота. А доколкото писмеността е графичен израз на духовността, да, този празник е по-скоро празник на нашата духовност, отколкото на всичко останало.

24 май, както и Коледа и Великден, са празници, които са на повърхността. Но например ако за Коледа и Великден има предварителна духовна подготовка, има ги постите, има го смирението, има го моментът на пречистването, то 24 май е чист празник – при него няма подобен буфер, в който човек да се пречисти, защото духовността и азбуката и всички врати, които азбуката отваря, са част от ежедневието. Това изисква начин на живот, така че да се излезе извън рамките на ритуала, за да можеш да съпреживееш празника и да си част от него. Трудно е да си представим например как за празника на писмеността хора, които изобщо не четат, изведнъж сядат и прочитат две страници на 24 май. Духовната същност на празника е във всекидневните стъпки, които правим, за да отваряме с азбуката врати към непознати светове – шанс, който за нас е уникален и можем да го правим на собствения си език.

Теменуга Маринова, поетеса, учител

Духовността е недосегаема. Тя е нещо, което не подлежи на манипулация. Можем да я сложим в някой ъгъл, но така или иначе тя не може да изчезне.

В навечерието на този празник ми се иска да си припомним първата буква от глаголицата. Няма друга азбука, която да започва с такъв знак – кръст с пречупени крила от двете страни. Предполагам, че това е връзката между човека и Бога. Азбука, която започва с човек и Бог в едно. По-нататък по време на Преславската и Охридската школа, които правят съвременната ни азбука, или по-точно старобългарската, този знак изчезва. Предполагам, че това се дължи на политическо решение. Повече от 20 народа пишат на азбуката ни, такава каквато я познаваме.

Другият знак, който ми е интересен е Ъ. Няма друго такова графично изобразяване на този звук – един от най-разпространените речеви звуци, според мен. Едни съседи дори премахнаха от азбуката си този знак, може би се срамуват от корените си, не знам.

Хората поставят знак на равенство между писмено слово и език, а това са съвършено различни неща. Азбуката е ключ към езика. Думите от различните езици могат да имат еднакъв корен, но звученето е различно, т.е. чрез азбуката можеш да отключиш разбирането за това как думата звучи на съответния език. Самото звучене е много важно, то е вибрации и връзка с човешкото същество. Звученето, което има нашата реч, имам предвид славянската, тракийската реч, е сакрално. Езикът ни има много красота и магическо значение, само че трябва много да се внимава особено когато се използва в поезията.

 

Александър Минчев, историк, археолог

Иска ми се исторически да подходя към темата, не защото това ми е професията, а защото има неща, които се забравят, или изобщо не се знае за заслугата на варненския регион за разпространението на славянската писменост. Бих я нарекъл българската писменост. Славянската е глаголицата, която са създали двамата Свети братя, а българската е кирилицата. Тя е тази, която остава и която е разпространена и в други народи. Румънците например са писали на кирилица до средата на 19 век. Всичките им документи от Средновековието са на български език.

Има много ранни сведения за празнуването на този празник. Още през 1186 година – Второто българско царство – има сведения, че в Търново са празнували делото на двамата братя. Тук в близост до Варна се намират два от най-големите манастири, основани от княз Борис Първи, където се е извършвало преписване и превеждане на книги и ръкописи. Това са манастирът при село Равна и манастирът Теке Караач – най-големите извънстолични центрове на българската култура по това време. И то в полупустинни райони, по това време Варна изобщо не е град. На първо и най-важно място, според мен, е ролята на княз Борис, той е човекът, който е достатъчно далновиден, за да прецени, че приемането на християнството от гърците заедно с гръцките книги, ще доведе до елинизиране на българите. А той търси независимост от Византия и се обръща към учениците на Светите братя от Моравия. Истината е, че Свети Кирил и Методий са били всъщност византийски агенти. Били са изпратени в Моравия, за да привлекат тамошните славянски племена, които Византия иска да подчини. Тук идва силата на българския владетел, който мисли в перспектива. Той разбира, че тези богослужебни книги е най-добре да бъдат на разбираем за хората език, на български език. Наричат го славянски, но той е бил езикът на българите в Солунско. А глаголицата е трудна за ползване и е възложено на Свети Климент и Свети Наум да направят реформа. И те тогава на базата на гръцката азбука създават нова, като добавят букви, съобразени с българския език – ж, ш, щ, ч, няколко вида ъ, двойно е. Това е азбуката, която консолидира българите и ги запазва по нататък в тяхното съществуване през византийско и османско робство. Това е все още недостатъчно оценен голям политически и народностен ход на българския владетел. Благодарение на княз Борис Първи ние приказваме сега на български език.

 

Гаро Кешишян, фотограф

Малко са народите по света, които имат празник на културата. Култура има навсякъде, да, и то от всякакъв чешит. Но национален празник на буквите, не знам да има. България май че има два химна – официалният и „Върви, народе“. Питал съм се кой от двата е по-важен. За мен 24 май е най-красивият български празник. Той би трябвало да бъде празник и на други народи, които се ползват от българското в тяхната култура, но насила нищо не става.

Писменост имаме, но когато гледам по медии и социални мрежи колко неграмотни хора има, ми се иска да им кажа: „Преди да искате трибуна, преди да пишете, първо четете“. Не може говорители по телевизията или високопоставени хора да пишат или да говорят грешно. Спомняме си за социализъма и комунизъма на един политик от близкото минало. Натиск върху културата винаги е имало, и то от много места. Но тя съществува. Съществува, защото в историята ни има светли личности, които са плащали цялата сметка за образоваността на хората с претенции. И днес има такива личности, но често са натикани в неактивни позиции, защото в тяхно присъствие другите изглеждат нелепо. Ако разгледате изложбата по случай 150 години от Априлското въстание в Националната библиотека, ще видите документи, написани на ръка. Каква красота на почерка на хора, които не са професори, а „обикновени“ революционери. Къде е отишло всичко това.

Пазете си празника, хора. Правете го истински чрез собственото си облагородяване в сферата на културата. Културата е най-важното перо на една цивилизация. Без нея животът би бил някаква впрегатна дейност.

 

Людмил Станев, писател

Хората първо трябва да четат, после да пишат. Това е много важно условие. Хубавата книга е най-добрият начин човекът да си почине и от глупостите, и от реалния живот. Младият прави това, което вижда от майка си и баща си. Ако те четат, и той ще чете.

Когато работех в Бърза помощ, винаги ми правеше впечатление, че много малко хора имат библиотеки в къщите си. Аз например имам три, едната е на вилата. Там държа по-развлекателни книги за приятелите, които идват на гости.

Често препрочитам Йосиф Бродски, а наскоро препрочетох пак Петя Дубарова. „Всяко следващо поколение е една нова нация“, казва Бродски. Не можем да искаме всички да са като нас, или пък ние да сме като предното поколение. Цяла нова страна се създава на всеки пет години. Важното е да не се краде и да няма престъпления, другото може да бъде простено.

Искам да кажа за една велика книга на Никос Казандзакис. Хората знаят най-вече Зорба Гъркът, но неговият опус магнум е Капитан Михалис – книга, която можеше да вземе Нобелова награда. Това е книга за Критското въстание, но е написана с такава прелест, че се улавят миризмите на цъфналите лимони, на портокалите, на маслините. Една от малкото книги, които, като отворя – и ми замирисва. Ходих в Крит с нея. С ферибот всъщност, но я взех със себе си. Бяхме група приятели и като видехме място, описано в книгата, изваждахме и четяхме. Често правим такива литературни пътешествия. Може да се пътешества и чрез книгата. А сега като няма и керосин, излиза даже по-евтино.

В групата, с която пътуваме, всички сме много близки. Повечето са преподаватели от Пловдивския университет – професори, доценти, преподават литература, много начетени хора. Всяка година ходим на различни места. Ходили сме в Париж, обиколили сме цяла Италия, островите Лимнос, Тасос. В края на всяко лято си организираме по едно пътешествие до определено място, където се установяваме, и оттам тръгваме да обикаляме по исторически места и забележителности. Много ни е интересно.

Единият професор преподава западноевропейска и антична литература – проф. Младен Влашки. Той ни чете нещо като лекции върху руините, а на следващия ден в следобедните часове ни изпитва на шега. Кой каквото знае, споделя на другите. Важното е, че всеки се подиграва на всеки и всички са с невероятно чувство за хумор. Нашите сбирки са смях, смях.

Аз пък си измислям разни истории за тях, пиша ги и после им ги чета. Вече пиша само за себе си и за приятелите си, не публикувам. В тази суматоха няма смисъл да се публикува. Пиша само, когато нещо ми стане много интересно или смешно. Така да пиша за награди не ми е нужно, а и на тази възраст нямам повече бъдеще в литературата. Може би трябва да опитам да плета или други такива работи.

Иначе последната история, която написах (тя ще излезе в списание Страница), е за един човек без коса, който си пожелал коса. Пред вратата му се появила една коса за косене, а той казал: „Исках коса до кръста, какво е това тук?“. На следващия ден косата се озовала до кръста на църквата и пак не се получило. После тръгват ред други неща, че се стига чак до Вълчан Войвода – този български феномен на измислиците. Ето, и аз даже пуснах тото днес.

Всичките ми приятели са описани по някакъв начин в разказите ми. Най-любопитно е да пишеш за човек, когото познаваш. Както казваше моя приятел Теди Москов: „Когато искам да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам“.

 

Симеон Лютаков, актьор

Мисля, че този ден трябва да бъде нашият национален празник – не заради буквите сами по себе си, а заради културата. Заради това, че сме ние и че сме удържали да останем ние. Това е много важно, защото е имало възможност и да не бъдем ние, но сме устояли през годините. Дори не помня съвременната абревиатура на този празник – пренаписаха я няколко пъти от соца насам. Ако бяхме по-зрели, това със сигурност щеше да бъде националният ни празник.

Разбира се, чувствам и лична отговорност към младия човек. Това ми е професията. Срещам се с публика всеки ден, обикновено между 300 и 600 души, и не съм престанал да търся път към тях. Наблюдавам младите хора, включително и моето собствено дете, което учи и се дипломира в чужбина. Тя е истински патриот.

Много държа да говоря за духа на нещата с приятелите си. За да можеш да говориш за духа, трябва да имаш позиция. Трябва да имаш смелост да участваш в живеенето, в случването, трябва да знаеш какво искаш, какво харесваш. Трябва да можеш да се обосновеш, когато не харесваш нещо. С необосновани хора ми е трудно да общувам. Дори ми е приятно да разговарям с обосновани хора, които не мислят като мен – те знаят, че ни е добре един с друг.

Иска ми се центърът ни да бъде в уважението към собствената ни култура.

 

Румен Серафимов, изкуствовед

Мисля, че този празник трябва да ни връща към една много важна мисъл – културата е фундаментална ценност, от която във висша степен зависят качеството на живот и просперитетът на едно общество. Ние трябва да се стремим към цивилизовано общество, а цивилизацията е онова състояние на обществото, при което човешките цели и отношения са високо култивирани. Всичко е свързано с културата – тя включва изкуствата, образованието и научното познание, трите съставни части на това велико нещо, което наричаме култура.

Преди броени дни се завърнах от Флоренция, където прекарах една седмица и бях в съзерцание на една много висока ренесансова култура. И ние трябва да мислим в такава посока. За съжаление, при нас от доста години вече наблюдаваме една деградация на добрата култура и високия вкус. По-скоро шества антикултурата в множество сфери на нашия живот. Когато индивидуалната култура намалее, тогава и културата на обществото страда. Днес културата е и доста пренебрегвана в нашия политически живот. Тя стои в периферията, а е най-основното нещо. Имаме един жалък половин процент за култура.

На индивидуално ниво обаче имаме много таланти за това общество като количество. Трябва някак да им се помага.

Изкуствата са велико нещо. Това е най-духовната и най-висшата дейност, която човекът е намерил и създал. В изкуствата е хармонията, която търсим в живота, но трудно намираме. В хармонията има свобода, има любов, радост, има много ценности. Затова имаме нужда да общуваме с изкуството – за да поемаме от тази хармония и да заредим душите си, за да можем да продължим да живеем.

 

С благодарност към Градска художествена галерия, книжарница ПиБукс и център Фотосинтезис за предоставените пространства!