Писма до "непознато другарче" след 40 години оживяват в изложба

През 1985 година две момичета започват да си пишат писма. Едното живее в Днипро, Украйна, а другото – във Варна. Разделени от стотици километри, те споделят мечти, надежди и детски представи за бъдещето. Годините минават, връзката се губи, а животът ги отвежда по различни пътища. Десетилетия по-късно съдбата ги среща отново – съвсем неочаквано във Варна. Днес тяхната история оживява в съвместната изложба „От писмата до платното“, която Велина Христова и Виктория Рибалка откриват на 23 юли в Арт салона на Радио Варна.

Историята им звучи почти като сюжет на роман. Двете жени се срещат отново преди няколко години покрай здравословен проблем на Велина Христова. Тогава тя познава приятелката си като Виктория, без да подозира, че именно това е момичето, с което си е разменяла писма като ученичка.

„Много бързо ни се получи разговорът. Някак си много си споделяхме и много бързо станахме приятелки“, разказва Велина. Едва по-късно фамилията Рибалка я връща към спомените от детството. Започва своеобразно „разравяне“ на миналото и двете осъзнават, че преди повече от четири десетилетия вече са се познавали чрез писмата, които са си изпращали между Варна и Днипро.

„Пишехме си как ще пораснем големи, как някой ден ще се видим, ще си разкажем живота, как ще рисуваме, ще танцуваме, ще спортуваме и ще покоряваме върхове“, спомня си художничката. „Беше много вълнуващо да си припомним, че всъщност неслучайно сме приятелки и сега, защото има някаква основа, която сме изградили още тогава.“

За Велина Христова изкуството е естествена част от живота още от раждането. Тя е дъщеря на художника Христо Господинов – Печката и израства в среда на творци, музиканти, артисти, сценографи и интелектуалци.

„Откакто се помня, рисувам. Целият ми живот е минал в сферата на изкуството“, споделя тя.

Пътят на Виктория Рибалка към живописта е различен. Тя няма академично художествено образование и дълго време рисува единствено за себе си.

„Само мечтаех да рисувам и се възхищавах на художниците. Велина ми вдъхна увереност и ме насърчи. Така във Варна започнах да рисувам повече“, разказва Виктория. „Рисувам с много любов и желание. Надявам се емоциите, които влагам във всяка картина, да достигнат до сърцата на хората и да им носят радост, спокойствие и вдъхновение.“

Именно Велина е човекът, който убеждава приятелката си, че творбите ѝ заслужават да бъдат показани пред публика. По време на посещенията си в кабинета на Виктория тя многократно забелязва картините по стените и е впечатлена от тяхната емоционалност, цветове и послания.

„Казвах си: „Брех, кой ги рисува тези картини?“ А тя отговаряше: „Мои са“. Питах я защо не ги показва някъде, а тя казваше: „Не, те са си за мен“. Но в тези картини има толкова много старание, часове работа и любов, че просто трябваше да бъдат видени“, разказва Велина.

Така се ражда идеята за обща изложба, в която професионалният художник и художникът-любител застават рамо до рамо. Общото между тях не е стилът или техниката, а личната история, която ги свързва.

Заглавието „От писмата до платното“ не е избрано случайно. Според авторките всяка картина в експозицията е своеобразно продължение на кореспонденцията, започнала преди години.

„Всъщност всяка една картина е едно писмо до приятелката“, казва Велина Христова. „Разказваме си за какво сме мечтали, какво сме срещнали по пътя си, от какво сме се разочаровали, какво сме обичали, къде сме пътували или сме мечтали да пътуваме.“ Виктория допълва, че във всяка творба е вложила частица от себе си – чувства, спомени, любов и усещане за красота.

Така изложбата се превръща в много повече от среща с живописта. Тя е разказ за времето, за случайностите, които понякога се оказват съдбоносни, и за приятелството, способно да премине през десетилетия мълчание, за да се завърне по-силно отпреди. Ако някога Велина и Виктория са общували чрез писма, днес техният диалог продължава чрез цветовете и платната – като доказателство, че истинските връзки никога не изчезват напълно.