Милен Кукошаров: "Музиката ни прави повече от хора"

Пианистът и композитор Милен Кукошаров, един от водещите творци на съвременната българска сцена, гостува в предаването "Четвъртък вечер". Разговаря Даниела Белчева.

Успяваш ли да бъдеш наблюдател на собствената си еволюция като музикант?

Ако изобщо съм претърпял еволюция, тя се случи преди около десет години. Дотогава, въпреки че имам класическо образование и винаги съм свирил, след завършването на училище свирех рядко вкъщи. Имах синтезатор, който стоеше в калъф в коридора, а аз ходех по участия. В онези времена това за мен беше източник на средства, за да карам сърф и ски. Иначе в мен още от дете е тлеела мисълта, че един ден ще се занимавам сериозно с музика. Инертен човек съм и ми трябваше време, за да узрея и да осъзная, че това е нещо, което трябва да правя денонощно. Това го почувствах истински преди около десет години. Оттогава наблюдавам развитие. Не знам дали да го нарека еволюция, но е развитие, защото знам какво беше преди.

Щом говорим за ученически години, да те върна още назад - към началото. Помниш ли някакво силно музикално преживяване от ранното си детство?

Малко по-късно беше, когато баща ми ме заведе да гледам „Рапсодия в синьо“. Това много силно ме впечатли. Мисля, че това произведение е идеално за хора, които за първи път се сблъскват със симфонична музика. Много е въздействащо. А моят старт с музиката на четиригодишна възраст не беше по мое желание. От музикално семейство съм и баща ми ме заведе на проби при една семейна приятелка - Петя Иванова, която преподава солфеж. Благодарен съм на нея и до днес. Тя е моят откривател, още тогава забеляза, че чувам нотите с точната им височина. Детството беше трудно, и сега е трудно. Затова има все по-малко добри музиканти, имам предвид добри като виждания за музиката. Нито едно четиригодишно дете не иска да свири толкова, колкото се налага. Аз лично съм против тезата, че трябва да оставяме децата да вярват, че свирят само за удоволствие. Много хора без музикално образование не са свикнали с непривлекателната част от музиката, а тя е огромна част от процеса.

Ти свиреше ли колкото трябва?

Никога. (смее се)

Детето може ли да усети магията на музиката на такава крехка възраст?

Срещал съм такива деца, дори съученици, но са много малко. Деца, които имат огромна любов към инструмента си и им е интересно да свирят по осем часа на ден. Но това не е гаранция за нищо. Такива деца понякога прегарят. Проявленията на таланта са много различни.

Днес, като зрял музикант, замисляш ли се как се справяш с противоречието между голямата любов към музиката и всички онези съпътстващи ситуации, които често могат да бъдат неприятни?

Те са наложителни. Например аз ненавиждам саундчековете. Това е неприятна част от
сценичния живот и отнема много време. Понякога един концерт от един час коства цял ден, заедно с пътуването. Неизбежно е. Иначе в житейски план гледам да минавам по най-малкото съпротивление, да правя всичко така, че да ми е удобно. Силно нематериален човек съм, не държа на вещи. Нямам врагове и няма нещо, което да ме е угнетило до степен да ми пречи, когато съм вкъщи или когато свиря.

Какво те води, когато градиш структурата на една композиция?

Композирането е много особено и строго индивидуално. Когато слушам музика, много ми харесва да я разбирам структурно, особено симфоничната музика, там има постройки. Да слушаш един час музика без разсейване и да вникнеш в строежа ѝ е огромно удоволствие. При мен най-често ми хрумват текстури, картини, а не точно мелодии или хармонични последования. Представям си нещо визуално и мисля как то би звучало с инструментите от оркестъра. Работата на композитора е работа като всяка друга - стоиш и работиш. Аз също нямам време да изпълнявам професията така, както бих искал, защото винаги ме притискат срокове. Но ако трябва да съм честен, срокът е най-големият ми мотиватор. Когато пиша нещо за себе си и няма срок, много се връщам назад, губя лесно мотивация и процесът се бави. А когато има срок - ела да видиш...Просто вървиш напред и накрая има резултат. После се оказва, че си с още един опус в джоба, както някой беше казал.

Когато пишеш за театър или кино, как се смесва музиката от сърцето ти с приложността на задачата?

Имам късмета да съм вече доста навътре в театъра. Когато правиш музика за театър, сърцето ти работи за театъра, а не за музиката. Мислиш за музиката като спомагателно средство. И въпреки това е страшно интересно. В театъра ми се е налагало да правя неща, които никъде другаде не бих направил. Разбира се, мисля и за музикалната стойност. Например ето, вече от доста време работим със Стоян Радев. Давам нещо, а той винаги иска да го забавим. И става така, че ако слушаш тази музика като самостойно произведение, звучи абсурдно бавно, но в театралното действие се помества идеално и не натиска диалога. Аз сам трудно се справям с това. Понякога се случва така - забавям, забавям, забавям, а накрая се оказва, че може да е още по-бавно. Музиката е най-голямото изкуство. По-космогонно от театъра е, но в случая е в негова помощ.

Един лексиконен въпрос - ако можеше да вечеряш с някой от твоите кумири, за какво бихте си говорили?

Със сигурност за музика. И със сигурност това би бил Ленард Бърнстейн - един от последните гении в музиката в новото време. Гледал съм много негови интервюта. Разговорите с такива хора обхващат всичко - драматургия, смисъл, философия на музиката.

Поставяш ли музиката над останалите изкуства?

Да. За мен музиката е намерена, открита, тя не е създадена. Човекът я е намерил от звуците в природата. Докато вербалните изкуства - театър, кино, литература - са човешко изобретение и затова са по-несъвършени. Има и още нещо - музиката може да създава настроения и чувства, които не сме изпитвали в живота, може да те накара да чувстваш нещо непознато. Може да не знаеш точно от какво си възхитен в едно произведение.

Пожелание към слушателите?

Имам една моя сентенция. Два-три пъти са ме окуражавали, че е хубава, и аз започнах да я повтарям навсякъде. Казват, че музиката ни прави повече хора. Аз казвам, че ни прави повече от хора, като създатели. Защото вертикалата не е да станем по-човеци, човешкото е несъвършено. Музиката ни прави повече от хора. Бъдете повече от хора - ето това е моето пожелание.