Владо Гаджев и Антони Дончев за духа на варненския джаз фестивал

Владо Гаджев:

„В света е изчислено, че осем процента от сто са потребителите на джаз и класическа музика - толкова е. И ние вероятно сме в тази статистика. Другото вече няма смисъл. Има един известен оперен певец - Константин Михайлов-Стоян. В края на XIX и началото на XX век той е първи тенор в императорските театри. Талантът му е бил огромен, самият Шаляпин винаги е отказвал да участва с него в представления. Константин Михайлов-Стоян, който е банатски българин, идва в България в началото на XX век, за да създадат Оперната дружба и поставят началото на оперното дело в България. Същото прави и Анатолий Вапиров. Той се оказа по-българин от много други българи тук. Анатолий е строител. Той създаде Международния джаз фестивал във Варна през 1991 г.“

„Джазът е етична музика. Когато един музикант импровизира, той знае кой ще бъде следващият след него, който също ще вземе думата. Етиката е много силно застъпена в тази музика. Тя е различна от, да кажем, симфоничната музика, където има диктатура - там има диригент, а оркестърът изпълнява, т.е демокрация няма. В джазът е точно обратното. Хубаво би било и тук да се съберат и да си направят една обща стратегия, да си разпределят времето така, че да не се застъпват. В Европа има много джаз фестивали, но като че ли такова явление като у нас няма.“

„Варненският джаз фестивал беше първият, който разчупи фестивалоцентризма и изобщо културоцентризма в България. Варна беше първият град, заедно с Русе, които влязоха в крак с новото време като динамика. Анатолий пръв потегли в новото време и взе щафетата от предишните джаз фестивали, които се правеха. Те бяха три - в София, международен фестивал, в Сопот, също международен, и в Русе, който ако има пари е международен, ако няма - само национален. Така се осъществи връзката с това, което сме имали преди. За съжаление няма такова нещо като „светът започва от нас“. В бъдещето се върви гърбом - да гледаш какво е било и по някакъв начин да го проектираш напред. Има една арабска поговорка: „Човек, който гледа само в миналото, губи едното си око, а човек, който гледа само в бъдещето, губи и двете си очи.“

„През 1972 г. вече се бяха появили „Бели, зелени и червени“ и нямаше нищо друго в България, защото събитията в Чехословакия през 1968 г. бяха пръснали музикантите по целия свят да си търсят хляба - Пепи Славов, барабанистът, беше във Финландия, Симеон Щерев - Банана, беше в Швеция. Тук нямаше почти нищо. Тогава Веселин Николов направи „Бели, зелени и червени“ и правехме концерти, много концерти. Варна влезе ударно в новото време. Варненският фестивал пое щафетата и продължи нататък в нова среда, с нови възможности и нови трудности. Смело мога да кажа, че ако има джазов фестивал в момента, който е заради музиката, заради творческата музика, заради креативността, то това е варненският фестивал.“

Антони Дончев:

„Спомням си първия път, когато се срещнахме, ни предстоеше концерт на едно странно място - в Раднево. И Анатолий каза: „Сега няма да правим никакви уговорки, няма да избираме пиеси, няма да има стандарти. Излизаме и свирим това, което е тук вътре, в сърцето.“ В първия момент се учудих. Знам, бяхме правили така с Акустична версия, но никога цял концерт. До този момент не бях участвал в напълно спонтанен концерт. Оттогава това ни сближи с Анатолий и станахме много близки приятели. Свирехме само и единствено по този начин, включвайки и други музиканти.

Има един знаменателен запис от Barbican Centre в Лондон, в който участва и Томаш Станко. Той вече беше голяма звезда на ECM и когато се срещнахме, Станко каза: „Аз не мога да свиря по този начин, искам да определим пиесите.“ Тогава си дадох сметка, че човек, когато влезе в някаква схема, свързана с бизнес, това изключва риска. А най-специфичното за музиката е рискът. Това е най-характерното за Анатолий Вапиров и това определяше изцяло неговия път. Разбира се, той отделно композираше музика, но това е друга работа. Фестивала го изграждаше почти изцяло върху подобна структура - събират се музиканти, които не са се виждали, и свирят на фестивала за първи път заедно. Той караше музикантите да поемат риск, което според мен е много хубаво. Човек изгуби ли желанието и смелостта да поема рискове, тръгва към утъпкани пътеки и клишета. Душата на Анатолий това си искаше. Той искаше да бъде искрен и спонтанен в това, което прави.“

Международен джаз фестивал "Варненско лято"