Политиците говорят. Консервите ги издават

В „Премълчители“ Антони Райжеков не слуша какво казват политиците, а какво изпускат между думите. Звуковата инсталация „The Evasive Choir“, представена в БУНА 4.0, поставя политическата власт под звуков микроскоп чрез 30-канална композиция, разположена в пространство от 6 на 5 метра.

Тридесет отворени тенекиени кутии, поставени върху метални пултове за ноти, съдържат високоговорители, от които звучат намерени интервюта с ключови фигури от българския обществен живот от периода 1989–2021 година.

Но думите вече ги няма. Те са премахнати, а на тяхно място остават въздишките, паузите, нежеланите шумове на неудобство и колебание. Антони Райжеков ги разтяга дигитално, докато краткият миг на премълчаване се превърне в тон, достатъчно дълъг, за да бъде чут, разпознат и усетен като симптом. Всички гласове звучат едновременно, като всеки запазва дължината на първоначалния си разговор.

Така хорът не "пее" думите, а остатъци от властта. Едно общо звучене на избягване, напрежение и недоизреченост.

Всяка кутия носи име, година, медия, журналист и биография на политик.

„Не е анонимна работа. Това е публична информация“, казва артистът. Материалът е безмилостно обикновен - консерви, гласове, паузи, въздишки, колебания. От тях Антони Райжеков вади не реч, а диагноза. Според него българският инат има и мрачно лице. Политиците не се отказват, дори когато правят огромни гафове, а избирателите вече десетилетия избират „по-малкото зло“.

В „Премълчители“ миналото не е приключило. То стои „като една полуотворена консервна кутия в долапа“.

Обикновено срещаме гласа като реч. Докато в инсталацията той се появява преди, между и отвъд езика, като архив на онова, което една страна е успяла да не изрече на глас.

„Има много неща, които се премълчават, или забравени“, казва Антони Райжеков. И той търси точно неволното. Звуците, които се появяват, когато човек е объркан, търси дума или „се опитва нещо да прикрие“, защото там има „нещо много истинско и искрено“, избягвайки намесата на Изкуствения интелект. Той може да интерпретира, но не бива да мисли вместо нас. „Ако вярваме на някаква централна система, която интерпретира реалността за нас, това може би е най-краткият път към дигитален тоталитаризъм“, предупреждава авторът. Затова изкуството не украсява реалността, то я разрязва.

В „Премълчители“ мълчанието не е празно, а политическо. То е демокрация, която още не е проговорила докрай.

Повече - в звуковия файл.