Село Шипот- паметници на партизани, тишина и безлюдни къщи

Обезлюдяването на обширни райони е един от най-тежките проблеми на България. Факт е, че именно той се превръща в катализатор на миграция както към големите градове, така и към страните от Европа. Днес отново търсим мнения за причините, породили обезлюдяването на Северозапада и даваме конкретен отговор с пример на едно село от този регион. 

В рубриката "Добро утро кмете", днес ще посетим село Шипот в община Димово. За него няма много информация, трудно може да се намери такава и в самото село, където са останали само няколко местни жители, плюс две новодошли ромски семейства.

Помня един събор в това село, на който преди доста години имах възможността да присъствам. Площадът бе изпълнен с хора- на празника на селото специално бяха дошли гости от цялата страна. Свиреше музика, цареше празнично въодушевление, виеха се хора, деца тичаха навсякъде, за тях имаше  люлки, а по сергиите - най-различни лакомства.

Във външните фурни, каквито тук имаше във всяка къща, се печаха цели агънца. На масата хората се хвалеха по колко домашни животни имат, с колко са увеличили кошерите си и колко мед са добили, с какво са засадили градините си и как са постегнали родните домове. В язовира, намиращ се точно до крайните къщи, плаваха ята гъски и патици, а районът наоколо бе пълен с дивеч.

Днес тук цари тишина. Това е и първото ни впечатление за Шипот. Хубавите преживявания са само далечен спомен. До селото едва се стига по надупчения и с напукан асфалт път. Табелата с името Шипот е стара и ръждясала, а за да не падне е подпряна с метален прът. От АПИ сякаш не са разбрали, че тук също има населено място, за да я сменят с друга, по новите изисквания.

Обстановката в селото също навява тъга. Дори в центъра му растителността е превзела дворовете на къщите, селският някога магазин е с пробит покрив, от селското училище е останала само малка част от една стена, за да напомня може би, че тук някога е имало сграда, че в обраслия днес двор, в който не може дори да се влезе, някога са се се разпъвали дълги маси и всеки е носел храна за общата трапеза на 1-ви май. Единствено запазена тук е селската градинка в центъра, където се издигат два паметника. Оказва се, че са на двамата партизани, излезли от това село. И не само това- 35 години след началото на демократичните промени, в кметството се пазят и портретите им- поставени в рамки, а на сградата на бившия селски магазин са поставени и техни възпоменателни плочи.

За живота в Шипот и странностите на съдбата разговаряме с кметския наместник, 73-годишната Галя Петкова:

"...Бъдеще няма за това село. Ние се надяваме оттук да минават повече хора към хижа "Извор" и манастира. Една чешмичка има там долу, която ние поддържаме. Ловджиите си направиха масичка, сложиха пейки и се събират там. Не виждам обаче някой, който да се върне да живее тук...

И въпреки всичко, аз си го имам това село за наше, въпреки че не съм родена тук. Никога не бих го сменила за живота в града. То е малко, тихо, спокойно кътче, в което можеш, колкото и да си изморен вечер, сутринта да станеш и да бъдеш, както казват- "кукуряк". Аз никога не бих се върнала във Видин- там отивам, свършвам си работата и се връщам. Тук ми е спокойно и тихо..."