"Аз убих Ботев" - дръзкото заглавие, което предизвиква размисъл

С какви очаквания бихте отворили книга, ако заглавието ѝ е „Аз убих Ботев“?

Да, има такава книга. „Аз убих Ботев“ е новият роман на писателя Никола Десев. Заглавието звучи като провокация - дръзка и открита. От онези, на които няма как да не отговориш, защото са като хвърлена в лицето ръкавица. Звучи като непристойност, почти като светотатство, защото Ботев не е просто историческа личност - той е морален връх. Той и Левски са може би единствените, към които българинът не посяга с мръсни ръце, независимо от политическите си пристрастия и от противоречията си с другите. А че сме народ, изтъкан от противоречия, това е повече от ясно. Ето защо провокацията със заглавието тук всъщност не е търсен евтин ефект, а вход към голямото „ами ако…“, което историята понякога оставя отворено след подобни хора.

Защото - оказва се - дори и след Ботев остават въпроси. От враг ли е убит или от „свой“? В челото ли го улучва куршумът или в гърдите? В гръб или отпред?... Остават слухове, митове и догадки. Остават свидетели, всеки със своята истина. Трудно е да си представим дори, че може да има нещо неясно, съмнително или неизречено около Ботев. Самият той само в няколко години сякаш е казал и направил всичко, което трябва да се знае и да се свърши за цял един живот. Знаем обаче, че смъртта на Христо Ботев е белязана от спор, който не стихва и до днес, въпреки сравнително твърдата позиция на ортодоксалната историческа наука за събитията, разиграли се във Врачанския балкан. Вече век и половина въпросът „Кой уби Ботев?“ не губи давност. Може би защото съмнението в ближния е станало като втора природа за българина. А така ни се иска да вярваме, че е било точно по начина, описан в учебниците! Че е покосен от вражи куршум, в битка, не от ръката на приятел, подмолно и в гръб. У нас като че ли е обичайно да бъдеш предаван от своите. Може би затова и българинът отказва да повярва, че Ботев е пощаден. Не вярваме в собствената си невинност. Не вярваме на себе си, ако някой застане с гръб към нас.

И ето че се появява роман, който започва със случайна среща на пейка в парка, за да се превърне в разказ, в който главният герой не се страхува да признае: „Аз убих Ботев!“. Страхува се може би от това, че никой не му вярва. А той може и иска да обясни защо и как стига до решението да убие „бъдещия цар“, както сам го нарича, убеден, че - ако беше оцелял - Ботев неизменно би застанал начело на държавата… и вероятно би бил възненавиден от всички. Романът всъщност разказва историята на един от възможните убийци на Христо Ботев, за които официалната историческа наука не споменава. Противно на очакванията обаче, той не е лесен за осъждане, защото смущаващо прилича на всеки от нас. По-лошо - иска ни се поне малко да приличаме на него, въпреки греха му! Обикновен човек, белязан от войните и от собствените си избори. Човек, понесъл в себе си две родини и в същото време непринадлежащ напълно към нито една от тях. Между различните сблъсъци, гонитби, братска омраза, разрушени домове и семейства и неочаквана милост там, където никой не я очаква нито от другите, нито от себе си, черкезинът Феиз преминава своя самотен път от увереността на „непобедимия“ до тежестта на човек, който едва в края на живота си започва да разбира какво всъщност означава наистина да победиш. Преминава през предателства от най-близките си и през прошката на враговете си, за да разбере, че има хора и хора, но бог е един, независимо как го наричаш. И че във войната няма никакъв смисъл.

Романът „Аз убих Ботев!“ се гради около идеята, че историята често пъти има повече от един вариант за сметка на паметта, която почти винаги има само един център. За българите такъв непоклатим център е Ботев - човекът, живял кратко, но оставил думи и дела, които не губят давност. Историята, разказана от Никола Десев, изключително умело стъпва едновременно върху здрава историческа почва и върху натрупаните през годините съмнения, слухове и версии около смъртта на Ботев. Вместо да потвърждава или отрича историята, книгата показва механизма, по който понякога се раждат митовете и по който истината бива претопена в удобен разказ. Може би най-голямата сила на романа е в това, че той всъщност не притиска читателя да мисли по определен начин, да харесва едни или други герои. Напротив - той оставя читателя сам да реши кое е по-страшното: това, че може би убиецът не е класически антагонист, или онова, което би станало с Ботев, ако не беше умрял на Околчица. Оставя и безброй въпроси след себе си и почти всички започват с онова „Ами ако… “.

Никола Десев е писател, педагог, музикант, шахматист, природолюбител, планинар, билкар и водач на туристически групи. Името му стои зад редица заглавия, сред които са „Патилата на Йона“, „Той - Рупикапра Л.“, „Новели?...“ и двутомника „1002 приказки, притчи, легенди и истински истории“, а съвместно с баща си, изявеният психолог, дългогодишен университетски преподавател и автор на редица научни трудове проф. Любен Десев, е съавтор на книгата „Психология на творчеството“.