Слово от корена: Книгите на Дарина Цветкова

Да пишеш стихове и проза като хоби е малко като да си имаш таен ключ към друг свят. Свят, в който думите си играят на криеница, римите се появяват неканени, а прозата понякога те заварва да говориш сам със себе си - и то с удоволствие. Това занимание не само развива езика, но и поддържа душата в добра форма.

Точно от този свят е и Дарина Цветкова - човек, който доказва, че за творчеството няма рано или късно, има само „сега“. Родена през 1949 година в село Баня, Карловска община, докато родителите ѝ работели там, тя носи в себе си корените на село Игнатица, а днес живее и твори в село Зверино. Явно селата са добро място за поети - въздухът е по-чист, а думите дишат по-свободно. Дарина е завършила Института за детски учители във Враца - може би оттам идва умението ѝ да гледа на света с любопитство и усмивка.

Започва да издава книги по-късно, но както се оказва - съвсем навреме. Днес вече има цели 15 книги с поезия и проза. Явно вдъхновението е чакало търпеливо, а после е решило да навакса. Награди има: национални и общински, за проза и поезия, но най-важното отличие е, че думите ѝ са намерили своя път до читателите. А желанието да пише? То не е от вчера. Просто, както често става в живота, всичко започва отнякъде… и продължава с много сърце. Когато един човек има какво да разкаже, най-добре е да му дадем думата.

" ... Много отдавна съм прописала. Започнах при Цветан Ангелов курс по литературно писане във Враца. Той беше много интересен учител... Минаха се години, ожених се. Тогава преди да се оженя с Иван му посветих няколко стиха. Пак минаха години и вече някъде около шестдесетгодишна може и малко по-раничко, силно ми се отвори музата и най-напред със стихотворение започнах. После започнах с разказите и така ме приеха в Съюза на писателите в България като писател... 15 са общо книгите ми за тези години... Проза повече пиша... ", коментира Дарина Цветкова.

Да пишеш винаги е интересно, защото никога не знаеш накъде ще те отведе едно изречение. Започваш с ясна мисъл, а след няколко реда вече си на съвсем друго място - понякога по-близо до себе си, понякога в чужд живот, а понякога в спомен, който си мислел, че отдавна си забравил. Писането е странно занимание. Сядаш пред белия лист с намерението да бъдеш сериозен, а думите решават да се пошегуват. Или пък си в отлично настроение, а от химикала потича тиха тъга.

Листът обаче приема всичко. Той не спори, не поправя и не бърза. Той търпеливо чака, докато мислите намерят правилния си ред. Да пишеш е и малко като разговор със самия себе си. Понякога откриваш, че имаш какво да кажеш, друг път, че просто ти се иска някой да те изслуша. А думите слушат. Те не прекъсват и не осъждат, а само се подреждат една до друга, докато от хаоса се роди смисъл.

Най-интересното в писането е, че няма възраст и няма точен час. То може да дойде късно, но винаги идва навреме. Може да започне като хоби и да се превърне в необходимост, в навик, който поддържа духа буден и сърцето живо. Да пишеш означава да оставиш следа. Не непременно голяма, но истинска. Дори когато текстът остане само за теб, той пак е изпълнил своята мисия: помогнал ти е да подредиш мислите си, да се усмихнеш или просто да си поемеш дъх.

Затова да пишеш винаги е интересно. Защото всяка дума е път, всяко изречение е среща, а всеки текст е малко пътешествие, което започва от теб и може да стигне много по-далеч, отколкото си очаквал.