Защо ни е трудно да поискаме повече време, уважение, пари?

Колко пъти ви се е случвало да искате нещо повече – малко време за себе си, по-справедливо заплащане или просто уважение – и в последния момент да замълчите? Да си кажете "няма смисъл", "не е моментът" или "ще изглеждам неблагодарен"? Защо за много от нас е по-лесно да търпим, отколкото да поискаме повече време, уважение или пари?

Темата не е за алчност или за претенции, а за личните ни граници – за онези невидими спирачки, които сме си сложили още от деца. Да не пречим, да не дразним, да не настояваме, да не искаме "твърде много". С времето това мълчание се превръща в навик – свикваме да се съобразяваме с другите, но не и със себе си. Често още преди да сме формулирали какво ни липсва, вече сме решили, че няма смисъл да го казваме на глас. Страхът от отказ, от напрежение или от конфликт ни кара да отстъпваме, дори когато става дума за време, за справедливо заплащане или за елементарно уважение. А понякога се страхуваме най-вече от това да не разочароваме другите или да не изглеждаме неблагодарни. В разговора с психолога Теди Генова ще научим защо толкова често поставяме чуждите нужди пред своите и как тази вътрешна забрана да искаме ни се отразява с времето. И още – как можем постепенно да се научим да заявяваме себе си: спокойно, ясно и без чувство за вина.

"Често се активират страховете от отхвърляне, от изоставяне, от загуба на любов или сигурност. При някои хора се появява и страхът, че ако поискат, ще прекалят или ще бъдат сметнати за нахални и нагли. В основата на това обикновено стои убеждението, че нуждите ни са прекалени или неудобни за другите, което прави заявяването им емоционално рисково, така да се каже. Защото самото искане реално ни поставя в уязвима позиция. Когато заявяваме някаква нужда, ние поемаме риска да бъдем отхвърлени. И за много хора това активира дълбок страх, че стойността им зависи от това да бъдат удобни, а не от това да имат нужди. И така, вместо да искат повече, те предпочитат да се приспособят, просто за да запазят одобрението и връзката... Ако като деца сме били поощрявани да бъдем послушни, тихи, удобни и „лесни“, без да има място за собствено мнение и граници, като възрастни често изпитваме вина, когато се заявим. В семейства, където нуждите на детето са били често омаловажавани или наказвани, човек се научава, че е по-безопасно да не иска. Просто да не иска. И обратното – когато детето е било чуто, уважено, видяно и зачетено, то по естествен начин развива умението си да изразява желанията си ясно и спокойно."

Промяната често започва с едно просто изречение, казано навреме и спокойно. Да поискаш не означава да вземеш от другите – означава да се погрижиш за себе си.

Чуйте повече в прикачения аудио файл.