Ученичка от Враца написа стихотворение - морална изповед

Ева Йорданова е активен млад лидер с ясно изразена визия за развитие на младежките общности. Тя учи в 12. клас в СУ "Козма Тричков" - Враца. Харесва ѝ да се занимава с доброволчество и обича да пише. Организира редица младежки инициативи.

През годините развива своя творчески талант в областта на поезията и прозата, участва в конкурси и печели отличия. Едно от последните ѝ стихотворения е написано с активна гражданска позиция, за обикновения човек, който не се преструва, а действа и дава шанс на онеправданите хора в нашето общество. Стихотворението на Ева Йорданова е силно и неподправено и изразява активната гражданска позиция на авторката. А кое я провокира да го напише, да научим от Ева:

Почти целият ми ученически живот е посветен на доброволчеството, през последните 5 години се занимавам с младежки дейности и развиване на лидерски качества , социални аспекти, благотворителни концерти... Обичам да пиша и това го правя доста отдавна и е свързано с доброволчеството ...

Моето стихотворение е морална изповед, то няма заглавие, защото смятам, че всеки един човек може да постави свое заглавие. Стихотворението ми се роди след дълго натрупване. От години наблюдаваме как се раздавам медали, публичен блясък, а истинската работа често остава невидима.

Седя на дивана - всъщност не е за дивана , а за дистанцията между показното и истинското човешко усилие. Нито една награда не ми е давала чувството, което съм изпитвала, когато съм била свидетел на очи, изпълнени с благодарност. Истинската стойност е вътрешната, тя се натрупва в действие, когато правим нещо полезно за някой друг...Силно вярвам в моето поколение, защото виждам колко млади хора се свързват с каузи и се борят за тях. А каузите са за справедливост и човешкото достойнство...

Ето и стихотворението ѝ:

Седя на дивана.

Литературата е красива.

Георг Хених също. Крив свят.

Мисля за тия с медалите.

Стискат ги със зъби, да не им падне фасадата.

Храброст на лента.

Лента на ревера. Ревер на егото.

И ви пиша на вас - раздавачите на блясък.

Къде бяхте?

Когато разнасях храна на пенсионери, дето ми даваха последния си стар бонбон, защото достойнството им беше по-голямо от пенсията.

Къде бяхте?

Когато играех с ромските деца в села, дето държавата ги помни само преди избори. Когато танцувах с деца с ДЦП и Даун - не за снимка.

А защото им трябваше някой, който да не ги гледа като диагноза.

Аз качвах инвалидни колички по стълби. Вие качвахте сторита.

Аз се карах с леличките по позиции, които миришат на парфюм и страх, и ми обясняваха, че „няма смисъл“.

Смисъл нямало. Смисълът им бил в бюджета.

Къде бяхте, когато в училище ме мачкаха?

Когато учители ме наричаха „нагаждачка“, защото не можеха да понесат, че съм отличничка и не мълча?

Къде бяхте, когато тичах по поредната човешка история, без камера, без микрофон, без лого зад гърба?

Сега сте тук. С костюми. С речи. С медали.

Нямате пет стотинки за доброволчество, ама имате бюджет за банери.

Знам защо тогава ме бутахте в ъгъла. Защото виждах.

Защото не ви трябва човек, който вижда.

Трябва ви човек, който мълчи и се снима. Вие награждавате свои.

Ония, дето са достатъчно мръсни, за да не миришат различно от вас.

По-лесно е да се усмихнеш до чувал с боклук на кампания.

По-трудно е да изчистиш себе си.

Аз нямам медал.

Имам мазоли. И спомени.

И няколко очи, които ме гледаха така, сякаш съм спасение, а не проект.

И знаете ли кое е най-лошото? Не че не ме наградихте.

А че си мислите, че без вас няма стойност.

Стойността не виси на врата.

Тя тежи вътре.

Автор: Ева Йорданова