Историята на бойните знамена оживява в новата книга на Асен Павлов

Българските бойни знамена - символ на чест, вяра и саможертва - оживяват в книгата "Бойните знамена на българската армия (1876-1881 г.)" на изследователя Асен Павлов. 

Изданието ни връща към един от най-важните периоди в българската история - времето след Априлското въстание и началото на изграждането на българската държава и армията. В своя труд авторът представя знамената не просто като символ, а като носител на власт, духовна сила и принадлежност.

В разговор за темата той подчертава, че в бой загубата на знаме е означавала не само поражение, но и тежък удар върху честта и морала на цяла военна част. Затова и знаменосците са били внимателно подбирани - хора с изключителна смелост и високи морални качества, готови да опазят знамето дори с цената на живота си. Книгата съхранява не само историята на бойните знамена, но и паметта за хората и идеалите, които стоят зад тях.

"Трябва да започнем малко по-назад, за да стане ясно за какво става въпрос. По принцип самото знаме не е само бой, но е държавен и владетелски символ. Т.е. когато владетелят връчва едно знаме на съответната част, той прехвърля своята власт върху него и когато противникът ви отнеме знамето, отнема властта на съответния владетел, на който е подчинена. Но освен това отнема и духовната част, духовната сила на това. Защото има една много особена връзка между божественото и земното, която минава през владетелския институт. И всъщност това до някъде обяснява защо знамената са толкова важни. Освен всичко друго те са и духовен символ, който показва нашата вяра и към коя държава принадлежим. Т.е. когато ви вземат знамето, те ви взимат вярата, честта. Части от армии, чиито знамена са били пленени, често след това са били разбивани и не са се възстановявали. Докато запазите знамето, дори пет човека да останат от частта, тя продължава да съществува... Знаем, че много български чети са били разбивани, а по време на Априлското въстание част от знамената са били пленени и отнесени първо в Одрин, а след това в Истанбул. Те се съхраняват там и са много интересни – това е само малка част от всички, които са съществували. Има и други знамена, за които знаем само от снимки и ретуширани фотографии. Този който е носил знамената е имал огромна отговорност. Знаме не се дава лесно. Знаменосецът трябва да има много високи морални качества. Имайте предвид, че при българските бойни знамена след 1881 година тежестта на едно знаме може да е около 25 кг. А да го носиш в бой, под куршуми и снаряди, когато заповедта е „на нож“ – това изисква изключителна смелост. Знаменосецът носи огромна отговорност и трябва да е готов да не допусне знамето да попадне в ръцете на противника – дори да го скрие, унищожи или загине с него. Много се е разчитало на тези хора. Те не са били случайни. Знамето обаче не е било винаги най-отпред в боя. То има своето място в бойния ред и се използва в ключови моменти, не постоянно на първа линия. Представете си – ако всички около знамето паднат, тогава вече ситуацията е критична. Има случаи, в които именно развяването на знамето е давало последен шанс за победа. Този човек е бил практически готов да умре, но знамето да не бъде предадено. Около него е имало и помощници, защото в бой всичко може да се случи. Знамето е било пазено повече от живота на човека. И ако се стигне до най-лошото – то дори е можело да бъде използвано като последно покривало за загиналия. Много е сериозно, ако знамето попадне в ръцете на врага. Затова знаменосците са били хора с огромно доверие и морал. Ако трябва да си представим – това е човек, който е готов да загине, но да не предаде знамето. Дори съм виждала знамена, реставрирани днес – те са буквално разкъсани от куршуми. Това е реална бойна среда. Това не е игра – това е психологически и физически изключително тежко изпитание."

Историята на бойните знамена е история на чест, саможертва и памет. А днес тя ще бъде разказана отново - от 17 часа в музей "Кръстата казарма" във Видин, където книгата ще бъде представена пред публика.