Какво стои зад постоянния детски плач

В обществото ни сякаш сме свикнали да приемаме плача като нещо нежелано - нещо, което трябва бързо да бъде успокоено, разсеяно или прекратено. Но за детето плачът е начин на общуване, особено когато все още не може да изрази чувствата и нуждите си с думи. Когато обаче сълзите са ежедневие, това поставя на изпитание не само детето, но и търпението, силите и увереността на родителите. След безсънни нощи и безброй опити за успокоение много майки и бащи започват да се чувстват объркани и безпомощни. Винаги ли честият плач е повод за тревога или понякога той носи важно послание, което възрастните не успяват да разчетат? По тази тема ще разговаряме днес с психолога Яна Гъркова в рубриката "Децата на фокус".

"Да си дете е трудно. Представете си едно дете, залято от милиони емоции, от множество стимули, от един нереално непознат свят и едно малко мозъче, което още не е развито и не е готово да преработи цялата тази емоционалност, която го връхлита. Това е една буря, с която детето само се бори. Понякога тази буря излиза навън – чрез плач, тръшкане, крясъци или удряне. Емоциите са по-големи от самото дете, от това малко човече и неговия все още развиващ се мозък. Да, има и деца, които плачат за всичко и сякаш всички са им виновни. Има едно изследване, правено през 90-те години от психолога Илейн Арон, според което около 20% от населението са така наречените силно чувствителни хора. Това не е болест – това е по-чувствителна нервна система. И това всъщност е нещо ценно – такива хора често са много добри емпати, приятели и слушатели, но при децата тази чувствителност може да бъде по-трудна за овладяване. Емоциите достигат по-дълбоко и понякога са по-обезпокояващи, когато детето не знае как да ги регулира.  Децата с такава чувствителност лесно се стряскат, не обичат изненади, реагират силно на промени, миризми, материи, етикети, шум или нови хора. Това са ориентири, по които родителите могат да се разпознаят. Плачът обаче е нормална част от развитието на детето – това е неговият първи език. Така то съобщава, че е гладно, жадно, изморено, неудобно му е или има нужда от близост. Това е основният му начин на комуникация. С порастването децата започват да използват и други начини, но плачът остава един от най-силните им инструменти за изразяване. Понякога той е свързан с физически нужди, понякога с емоции, а понякога с нужда от внимание. И макар да звучи парадоксално, дори негативното внимание е внимание за детето – то се чувства видяно и забелязано. Така понякога плачът се превръща и в стратегия за привличане на реакция от родителя. Причините могат да бъдат различни – желание за независимост, претоварване, умора, прекомерни стимули от екрани или среда, в която детето не успява да се справи емоционално."

Преди да приключим темата, нека отбележим и нещо много важно - често възрастните казват, че едно дете плаче, за да манипулира. Специалистите обаче са категорични, че в ранна възраст децата не разполагат с необходимото абстрактно мислене, за да планират подобно поведение. Те не търсят контрол над родителите си, а начин да изразят нужда, дискомфорт или емоция, която все още не могат да облекат в думи. Може би именно затова е важно да гледаме на плача не като на проблемно поведение, а като на форма на комуникация. Защото зад всяка силна реакция стои причина, а зад всяка причина - нужда да бъдеш разбран. И колкото по-рано се научим да чуваме посланието зад сълзите, толкова по-лесно ще изграждаме доверие и сигурна връзка с децата си.