Мина Варджиева – жената, която предава занаята на сиренарството

Има професии, които се научават в университет, и такива, които остават в сърцето за цял живот. А има и хора, при които двете вървят ръка за ръка.

Такава е историята на Мина Варджиева. Тя е технолог по млякото и млечните продукти, но през годините превръща знанията и опита си в своя истинска кауза. Днес, в село Долна Бешовица, създава сиренарска школа, където не просто показва как се правят сирене, кашкавал, масло или кисело мляко. Тя предава занаята нататък, защото вярва, че традициите остават живи само когато има кой да ги споделя. При нея идват хора от цялата страна – някои искат да усъвършенстват собственото си производство, други тепърва правят първите си стъпки. Но всички си тръгват с еднаквото усещане, че зад всяко истинско сирене стоят не само добра рецепта и качествено мляко, а много търпение, знания и уважение към традицията. Как един спортен път я отвежда към млечните технологии, защо решава да създаде сиренарска школа именно в Долна Бешовица и защо е убедена, че старите български технологии не бива да остават само в книгите – за всичко това ще ни разкаже Мина.

Соня: Мина, нека започнем от началото. Как се роди вашата любов към сиренарството и кога разбрахте, че това занимание може да се превърне в нещо повече от хоби?

Мина: Аз съм завършила технология на млякото и млечните продукти. Това всъщност винаги ми е било професия. Малко случайно се случиха нещата, защото съм завършила спортно училище и съм майстор на спорта по стрелба с пистолет. После по някакъв начин попаднах във ВХВП в Пловдив. Първо бях приета „Обществено хранене“, след това „Хладилна технология“. Бяха смутни времена – 1989 година, бях първи курс. Отидох при един мой преподавател и му казах, че искам да бъда прехвърлена в специалността „Технология на млякото и млечните продукти“. Така се случи. От 1994 година, след като завърших, работя това и до днес. Хареса ми. По-късно, около 2000 година, започнах да разработвам технологиите, които сега преподавам в Сиренарската школа. Тогава имаше голям отпор – ако не е промишлено, значи не може да стане. Постепенно обаче хората започнаха да се връщат към домашното производство.

Соня: Споменахте Сиренарската школа, която създадохте в село Долна Бешовица. Как се роди идеята за нея и какво искате да покажете на хората, които идват при вас?

Мина: Преди да има Сиренарска школа, гледах животни и преработвах собственото си мляко. Имаме дъщеря, която живее в Америка, и решихме да помагаме с гледането на внучките. Затова трябваше да се разделя с животните и с работата, която правех дотогава, за да мога по шест месеца да бъда при тях. Тогава една приятелка ми каза: „Минче, защо не направиш Сиренарска школа?“ Аз си мислех: „Кой ли ще дойде?“ Но се оказа, че има много хора, които искат да се учат. Днес икономическите условия също карат малките производители да търсят начин да затворят цикъла на производство. Цените на млякото са ниски, изкупуването е трудно. Така започна школата. В Долна Бешовица съм от една година. Това е селото на баща ми. Аз съм живяла и работила дълги години в Стара Загора.

Соня: Сиренето, кашкавалът и млечните продукти са част от българската трапеза от векове. Какво отличава един истински занаятчийски продукт от масовото производство?

Мина: На първо място е качеството на млякото. Най-добре е то да бъде собствено. Всичко започва още от доенето, от хигиената и от начина, по който се отглеждат животните. Ако млякото не е добро, няма как да се получи добър продукт. След това идва ръчният труд – малките производства, вниманието към всяка стъпка. Днес има много химия и много имитиращи продукти. Преди години и индустриалното производство беше на високо ниво, но с времето вкусът на хората се промени. Днес все повече хора търсят домашното, въпреки че има и такива, които вече са свикнали с вкуса на имитиращите продукти.

Соня: Във вашата школа хората не просто слушат, а сами участват в процеса. Какво е усещането за тях, когато направят собствено сирене?

Мина: Повечето хора, които идват, вече имат малки стопанства и правят сирене, но имат нужда от технологична помощ. По-малко са тези, които никога не са правили сирене. Моето желание е да помогна на малките производители да запазят животните си и да развиват стопанствата си чрез крайния продукт.

Соня: Ако някой реши да опита да направи сирене у дома, какво трябва да знае?

Мина: Напълно възможно е. Най-важното е да има достъп до качествено сурово мляко. Нужно е и малко оборудване, но най-вече желание, време и търпение. Някога хората са започвали да учат този занаят още като деца. Това е практика, която се натрупва с годините.

Соня: Към финала на разговора – какво ви дава лично на вас това занимание?

Мина: Вярвам, че тези технологии ще останат живи само при малките производители. Не ми се иска този занаят да бъде изгубен. Това са наши традиционни продукти, създадени с нашата микрофлора и нашите знания. Ако искаме да съхраним наследството от бабите и дядовците си, трябва някой да го предава нататък. Аз съм решила да го правя. Продължавам да помагам на хората и след обученията, защото смятам, че това е важно. Един занаят остава жив само ако хората продължават да го практикуват. Иначе остава само история.

Понякога най-ценните знания не се пазят в учебниците, а се предават от човек на човек. И докато има хора като Мина Варджиева, които с желание и любов споделят своя опит, един стар български занаят ще продължава да живее. Защото истинското сирене не започва само с хубавото мляко – започва с хората, които пазят традицията.