Анастас Стоянов - памет и слово

Има хора, които си отиват, но не напускат завинаги. Остават в думите, които са написали, в спомените на своите читатели и в онези места, които са обичали.

Такъв човек е Анастас Стоянов - поет, писател, журналист и преводач, роден на 2 август 1931 г. в село Живовци, Монтанско. Живовци отдавна го няма такова, каквото го е познавал Анастас Стоянов. Старото село е останало под водите на язовир „Огоста“, но неговият дух продължава да живее в паметта, в разказите и в творчеството на хората, които са го носили в себе си.

Анастас Стоянов е един от тях. Той превърна родното място в част от своята духовна биография в спомен, болка, обич и завръщане. Завършил филология и журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, той посвещава живота си на словото. Работи като редактор в Радио София и във вестник „Септемврийче“, завеждащ редактор е в издателство „Народна младеж“, секретар на Съюза на българските писатели, редактор във вестник „Народна младеж“, а от 1972 до 1991 г. е главен редактор на списанията „Пламък“ и „Пламъче“. В края на 1994 и началото на 1995 г. ръководи като главен редактор и вестник „Вселена“.

Спомени за него споделя синът му Калин Стоянов:

"Малко трудно е да говоря за баща ми. Винаги има малко емоции. Той е роден през 1931 година, на 2 август - на Илинден, а почина през 2004 година, на Коледа. Той имаше чувство за хумор. Спомням си, че имахме един автомобил с номер 59-95 и той казваше, че този номер има значение. Имало е смисъл - на 59 години ще бъде признат като поет и писател, а пък на 95 години ще му дойде и акълът... Сега се навършиха 95 години от рождението му. Той се очертаваше като поет, писател и журналист. Има доста издадени книги-около 36. Някои от тях бяха издадени посмъртно от майка ми. Но основно той се определяше като поет. Другото, което помня за него, е, че той всъщност, както сам е казвал, няколко пъти е влизал и, по-точно, няколко пъти е излизал от литературата. Бил е изгонван... Почти 15 години след 1989 година той се самоизолира и пише, без да издава книги. През 2004 г. излезе последната му книга, издадена приживе-"Ранни рани". Баща ми ме научи на много неща. Той ме научи да бъда честен. Аз, като негов син, можех много лесно да стана журналист или писател, но станах инженер. Той ме научи да не тръгвам по лесното, а да вървя по пътя, който смятам, че е най-добър. Това съм запомнил от него. О, да, аз непрекъснато и до момента пиша най-различни неща. Даже някоя рима ми се върти в главата, но в момента се занимавам с наука - чиста наука, математика, статистика, изкуствен интелект – и пиша научни статии. Генът си остава и има нещо в мен, което ме кара да седна и да напиша няколко думи, така подредени и красиви."

Но зад богатата професионална биография стои преди всичко човекът на словото - чувствителен към времето, към хората и към малките, често незабележими неща, които всъщност изграждат човешката памет. Анастас Стоянов пише за живота с неговите светли и тъмни страни. В творбите му се срещат детството, родният край, човешката доброта, загубата, носталгията и надеждата. Той има способността да превръща личния спомен в общочовешка история - така че читателят да открие в неговите думи частица от самия себе си.

И днес, когато отбелязваме 95 години от рождението му, името на Анастас Стоянов продължава да има своето достойно място в културната памет на Монтана. Особено символично е, че през 2005 г. отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Гео Милев“ е наименуван на негово име.

Това е повече от почит към един писател. Това е признание към човек, който цял живот е събирал и съхранявал паметта чрез словото.